Няма да стане, Нане

Помните ли Нане Стоичко, който в пристъп на гняв срещу един щъркел отсякъл върбата в двора си? Единственото забележително и ценно нещо в сиромашкия си двор. А щъркелът просто му вдигнал капата, оскубаната и сплескана капа, покрита със сламки. За първи път си спомних този разказ на Елин Пелин в началото на протестите, по повод последната капка, която прелива чашата; взривът на възмущението, предизвикан от нараненото достойнство, превъзмогнал бедността, глада и страха. Две седмици по-късно, пак си спомням Нане Стоичко, но по друг начин. Ето го: „Нане Стоичко се прави на глух пред изблика на детската радост и се мъчи на скрие любопитството под навеса на веждите си. Той е твърдоглав и проклет човек. Душата му от нищо се не разклаща и леността му го е направила спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят. По цели дни той не похваща нищо, върти се с тегота из двора, влачи се из кръчмите, слуша злостно разговорите и шегите и се връща в къщи лют като арнаутска чушка и намръщен като облак.”

Тези протести са твърде красиви, твърде интелектуални, твърде богаташки, дудне Нане Стоичко. Вдетинените скачат по площадите, а аз трябва да блъскам за единия хляб. Всички са маскари - като махнем тия, ще дойдат другите изедници, коментира Нане Стоичко в кръчмата, седнал на по една ракия с Бай Ганьо и Андрешко. Той знае, че цялата работа е в това да удариш кьоравото, с труд никой не е прокопсал, затова няма смисъл да се опитва. Знае, че властта не мисли за обикновения човек, затова не му е работа на обикновения човек да се занимава с властта, а да гледа да спастри некой лев от бирниците, да се покрие, да оцелее. Нане Стоичко знае, че не е крив той, ами светът е крив, жесток, несправедлив, но знае също, че е безсилен да го промени, затова злостно отпива от ракията и се мръщи като облак. И ужасно се дразни от тия, дето играят по улиците. Те какво си въобразяват, кои са те, че да променят света? Широко им е на тях около врата, щом са тръгнали да оправят държавата, явно преди това себе си са оправили, мърмори Нане Стоичко пред телевизора. Че и от телевизора.

Шайка софиянци искат оставката на правителството, платени от Сорос протестиращи бунят държавата, богаташи със заплати от 4500 лева се страхуват, че ще им вдигнат данъците (за да има за бедните), терористи заплашват живота на народните избраници, възмущава се Нане Стоичко от екрана. Това е същият Нане Стоичко, ама сдобил се с власт, ударил кьоравото. Сега отношенията му с Бай Ганьо са чисто делови, още има да му се отплаща за гласовете на последните избори, а Андрешко от някогашен събрат по съдба и сътрапезник се е превърнал в неизряден данъкоплатец. Нане Стоичко, все така равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят, е лют като арнаутска чушка от опита да му се отнемат привилегиите. Да му вземат кьоравото. Какви са тия щъркели, дето му посягат на капата? Какви са тия хулигани, дето искат да му отнемат властта? Той е готов да отсече върбата, но не и да даде капата.

Нане Стоичко е скептик и не само, той е завършен циник, особено ако е чел повечко и има пред името си букви, символизиращи учеността му. Той знае, че играещият човек е опасен, защото е непредсказуем, затова търси етикети, посредством които да го вкара в удобна, позната, сигурна парадигма. Това е също гаранция, че не би се изложил ако аналитичните му обобщения и прогностични умения бъдат опровергани. Песимистичните прогнози са неговата стихия, защото те по един или друг начин, рано или късно, винаги се сбъдват. Защото Нане Стоичко знае (понякога от горчив личен опит), че няма как всички да ударят кьоравото и за загубилите чашата винаги е наполовина празна. Няма как тази хедонистична променада да бъде бунт, защото бунтуващият се човек е гневен, а гневът прави човека грозен. Бунтуващият се човек е гладен, а гладът прави човека агресивен. Или примирен. Или отчаян. Но не и празнуващ. Кой плати сметката, пита ехидно Нане Стоичко. Той знае, че всяко нещо си има цена и все някой трябва да я плати. Нане Стоичко знае, че номерът е този някой винаги да е някой друг. На дребните номера го е научил Андрешко, а за големите игри има достатъчно Нане Стоичковци, с по-малко късмет, които ще платят. Стига достатъчно често и достатъчно дълго да им повтаря, че от тях нищо не зависи и ако са послушни, ще има поне за ракията.

Нане Стоичко гледа играещите хора по улиците и се усмихва. Той знае, че някои може да са леви, други да са десни, но голямото мнозинство са от неговата партия- партията на компромиса. Те са вечните управляващи, вечните забогатяващи, вечните преуспяващи, вечните титуляри, вечните авторитети. Защото безпогрешно улавят посоката на вятъра и променят цвета си, думите си, господарите си, протежетата си. Те са вечните слуги на всяка власт, в името на властта. Името им е легион. Цената им е по договаряне. Лоялността им е до следващата по-добра оферта. Нане Стоичко чака играещите да се наиграят, лудите да се налудуват. После ще се заеме с обичайните си дела – ще псува света в кръчмата, ще разпределя порциите във властта или ще облъчва с безнадежност от екрана на телевизора, докато армията му партийци на компромиса се справи с последните играещи.

Обаче няма да стане, Нане. Ние ще продължим да ти разваляме играта. Може би не на площада и може би не толкова дразнещо празнично, но със сигурност по-често. Не защото си ни толкова важен, ние просто не знаем друг начин да съществуваме. А сега вече знаем, че сме много. Ето това ни прави радостни, това празнуваме. Празнуваме с душите си, които грижливо храним и със сърцата си, които ревностно пазим от безразличието. Не жалим усилия, защото леността ни е чужда – трудът ни дава не просто хляб, а смисъл. Затова сме усмихнати. И сме готови на всичко, освен на компромиси