Дясното политическо пространство – проблеми и възможности

Вакуумът вдясно е сред основните причини за омерзителната ситуация, в която се намираме. От изборите през 2001 г., когато генералите от ДС и техните стратези доведоха Симеон Сакскобургготски, за да спасява БСП и да разгражда двуполюсния модел, започна и драматичния упадък на българската десница. В хода на този упадък който тя просто забрави, че мисията й е да промени България, и се зае с вътрешнопартийни конфликти, разцепления и борба за оцеляване – докато при последните избори изпадна през парламентарния борд.

Защо стана така е дълъг и опашат проблем, който тук ще оставим настрана – по-важното е, че предизвикания от дясната несъстоятелност вакуум отключи процеси, които бяха крайно негативни за България. Разграждането на здравословния за България двуполюсен модел създаде блатистата земя на тъй наречения център, в който започнаха да се роят нови партии, чийто прагматизъм позволяваше да прескачат ту от едната, ту от другата страна на барикадата.

Появиха се и тъй нарените “спасители”, които превърнаха популизма в български политически стандарт, а лъжата и подмяната – в ежедневие. Моралът стана фикция, всичко бе извадено на тезгяха, не беше ясно вече кой кой е и за какво се бори, станаха допустими всякакви политически кръвосмешения, за да се стигне най-накрая до днешната ситуация, при която половината български избиратели нямат свое представителство – и управлява етнонационалсоциалистическо полу-мнозинство, което се крепи на гласовете на около 25 процента от българските граждани – като в парламента са само БСП и нейните производни, а всички останили са зад борда.  

Този вакуум, разбира се, не остана незапълнен. Освободеното поради липса на адекватност и кураж политическо пространство бе заето от ГЕРБ – номинално дясна партия, но реално хибриден политически субект от типа на “Форца Италия” на Берлускони. Споровете доколко ГЕРБ принадлежи към дясното политическо пространство текат от самото й създаване – като има аргументи и за, и против – но тъй или иначе е ясно, че примерно афинитета към фигурата на Тодор Живков или култовата фраза на Бойко Борисов “Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме” няма как да се впише в един цивилизационно обоснован десен проект.

Какво става с останалите десни партии обаче? Равносметката е тъжна: първо не е ясно доколко съществуват, второ не е ясно доколко са автентични и трето – не е ясно доколко изобщо са десни. СДС – като основна партия на прехода, продължи да настъпва мотиката и да се рои, вместо да консолидира все по-оредяващите си избиратели. Партиите на Софиянски и Бакърджиев дадоха старта на този процес, проектът ДСБ заби най-дългия пирон в ковчега и след това се провали с гръм и трясък.

След като изгуби всичко и впрегна всичките си усилия в собственото си оцеляване, денсицата започна да се обединява – един дълъг и леко комичен процес, който отдавна е омръзнал на всички. Лошото беше, че и това обединяване бе мнимо – и зад него дремеха стари грехове и егоистични партийни сметки – странната коалиция на Надежда Михайлова за изборите през 2005 г. и разтурването на планираното обединение на ДСБ със “Синьо Единство” непосредствено преди фаталните за десницата избори тази година са доказателство за това.

Днес десницата отново се обединява – което може да бъде приветствано, ако не беше толкова комичен формата на това обединение и толкова големи предразсъдъците, с които то е свързано. По-големият проблем обаче се състои в скорошния политически фалит на днешните обединители: когато си извънпарламентарна партия, хоризонтът на твоите възможности се състои в това да прекрачиш парламентарния праг – по-далечен хоризонт се простира в сферите на политическата фантастика. Само че за да ти повярват хората и да постигнеш дори това, трябва ясно да кажеш защо го искаш – и какво ще правиш, ако успееш.

Казват ли това днешните обединяващи се десни партии? Не. Това премълчаване определено не е белег за дясно поведение – но може би е редно да се запитаме десни ли са всъщност тези отломки от СДС и новонароилите се кандидати за славата, изпълзели от заблатения център? Един пример в това отношение: според Радан Кънев, новият лидер на ДСБ, на когото са възлагаха толкова надежди, неговата партия щяла да се обединява с “Граждани за България” на Меглена Кунева и с НДСВ, но в никакъв случай със СДС и ГЕРБ.

В същото време “Граждани за България” е в коалиция с БСП на извънредните кметски избори във Варна. Как и на каква морална база тогава ще се състои това обединение? Как тъй наречените “тъмносини” ще се обединят с НДСВ, която беше коалиционен партньор на БСП и на ДПС в най-корумпираното правителство в цялата история на България?

И още един много, ама много сериозен въпрос – ако влязат в парламента – да речем с 15-20 народни представители, то какво ще правят там? След като по никакъв начин не могат да мелят брашно с ГЕРБ – дори и в името на нашето общо бъдеще – то тогава какъв е смисълът от тяхното присъствие изобщо? Да легитимират отново престъпната шайка, която ни управлява днес ли?

Това е и въпрос с много по-дълбоки корени, отколкото на пръв поглед изглежда. Защото непосредствено преди парламентарните избори традиционата десница беше в една негласна коалиция заедно с БСП – в коалицията “всички срещу ГЕРБ”. Не че партията на Бойко Борисов си нямаше трески за дялане, съвсем не. Но десницата всъщност забрави кой е реалният й противник и припозна друг – с което в буквалния смисъл на думата помогна за идването на днешната перверзна власт.

Това беше – струва ми се – последната от фаталните й грешки. Фатална – и защото не разбра, че именно благодарение на нейната слабост отстраняването на ГЕРБ означава връщане на БСП във властта, и защото в един критичен за страната ни момент нейният глас звучеше заедно с този на бивщите комунисти.

Същата инерция продължава и сега. ДСБ по инерция продължава да припознава като основен враг ГЕРБ, а не БСП и нейните клонинги. В това има добра партийна сметка – тъй като очевидно се крепят химерични надежди, че евентуален разпад на ГЕРБ ще даде солиден електорален бонус – но няма мислене за България. Последното днес означава едно: всички заедно срещу новата тройна коалиция. Тя е злото на прехода – и тя е българската пета колона, днес извадена наяве – всичко останало са празни приказки.

За СДС изобщо няма и смисъл да се говори: там са се събраха някакви странни субекти, които така оплескаха нещата, че едва ли някога ще се оправят, та някогашната надежда на десните хора да излезе поне от порочния кръг на абсурда. Единственият изход там е всички да се махат – и партията да се отвори към хората, които носят днес надеждата България да се превърне в нормална страна.

В някакъв смисъл това важи и за цялата традиционна десница. Тя принадлежи към един политически елит, който е безнадеждно изхабен – и всеки от авторитетите на дясното влачи зад себе си дълго политическо минало, което не навява особено приятни спомени. Време е тези, които започнаха прехода, да се оттеглят – и техните места да бъдат заети от тези, които ще прекарат живота си в ХХІ век.

Знам, разбира се, че това оттегляне е утопия. Знам, че динозаврите на дясното няма да се оттеглят. Те са свикнали с публичното битие на “фактори” в политичексия живот – и то се е превърнало в тяхна същност. Тогава?

Ами тогава трябва да се прави нова десница. Спешно, незабавно. Улицата, в която възкръсна енергията от началото на 90-те, трябва да се институционализира политически. Тя има ресурс за това – големият въпрос е дали е способна да прекрачи от гражданското в политическото. Биха могли например да създадат инициативен комитет и да създадат Национално движение “Орлов мост” – или каквото друго им скимне. И биха могли да преродят дясното в неговата не толкова схоластична форма – опирайки се на понятия като свобода, почтеност, достойство, качество на живот, отворено гражданско общество.

Днес всички се стремят да внушат на тези хора, че от техния протест няма да произлезе нищо добро – и че те отново няма да имат представителство в бъдещия парламент. Не, не е така – ще имат, ако го поискат. Нужна е политическа воля и малко организационни способности – нищо друго.