Свидетелят на тишината

Когато Пламен ми подари “Тотемът на вълка. Неполитическото”, той определи своята книга като “един опит за приближаване към тишината”. Мисля, че дефиницията е точна. Тази книга наистина търси тишината. Прониква в нейните фибри, изчерпвайки себе си – тъй като тишината може да бъде изразена само чрез това изчерпване. И Пламен я търси я не като писател, който иска да я опише. Търси я като свидетел, който може да удостовери нейното присъствие в смисъла, в който пророците свидетелстват за Бога.

 

Тази книга е радикално различна от предишните. Ще рискувам да допълня, изразявайки пристрастно и лично мнение – тя е и по-добра от предишните му. Дотолкова добра, че когато седнах да напиша тези няколко реда, всички околни шумове почнаха да ме дразнят – тъй че захвърлих написаното и си навих часовника за два през нощта – и това време наистина се оказа по-подходящо.

 

Както всяко посветено дирене и това има нужда от известна ритуалност. Търсенето на тишината е продукт на бдения, в чийто олтар вероятно е и тотемът на вълка – символ на неполитическото в неговата най-дълбинна, онтологична същност. Той е знак за дивото, автентичното, природното битие, загърбило всичките си цивилизовани дрънкулки, всички налепи и памети. Тишината, този особен синоним на празнотата в поезията на Пламен, е засводяваща неговия поетичен свят – под това засводяване обаче има и други тотеми, вместени във фрагментарния свят на усетите, които отказват да кристализират в памет – и често са свързани в антитетични двойки, по признака политическо и неполитическо, цивилизовано и природно, истина и подмяна. Такива са свободата, пътят, поезията, езикът, празнотата, аза. Маркери в един поетичен свят, който се опитва въпреки трагичната ни изкуственост, сглобеност и конструираност да бъде органичен.

 

Разбира се, едва ли съм изчерпателен. Има и други. И такива, които се подразбират, защото поезията – дори и тази на Пламен – не може без тях: битието, смъртта, огледалото. Има и лични, символно натоварени топоси, които ни отпращат към несигурните, гранични пространства на тази поезия: следите в снега, замитани или не; Балканът, плуващ като кит и пак като кит уловен в крехката мрежица от полети на еднодневки; небесните елени, на които Пламен поднася своите основни извинения; братът вълк, почувстван като единственото сродно и сродяващо го със света същество. Ала нека оставим хрущялите и се вгледаме в гръбнака на тази поезия: какво можем да видим там?

 

Свободата например? Да, тя е тук – като естествено условие за способността да се вгледаш, да прозреш, да разбереш света. Не и да го опишеш обаче. Нещо повече – тъкмо чрез вграждането в думите се преминава границата между свободата като пространство за неполитическото – и политическите сенки и привидения на езика. В частта, озаглавена “Политически фрагменти”, ще срещнем казването: “Единствената свобода – да не бъдеш наблюдаван.” В “Бог и поезия” това казване търпи мъничка промяна: “Абсолютната свобода – да не бъдеш наблюдаван.” Свободата не може да бъде споделяно пространство – пътят към нея е строго индивидуален и трябва да бъде извървян в самота. Той не съвпада с асфлатовите пътища, по които свободният човек, приел образа на самотния пешоходец, не обръща внимание на спиращите му коли, тъй като те не могат да го откарат там, където той отива. Да постигнеш свободата означава да изгориш къщата си и да заминеш на Изток – ако мога да употребя тук тази метафора на Кенет Уайт, а и на Тарковски – означава също да откажеш да замениш пространствата на бедността за робското охолство на масовото живеене. Според изповядваната в тази книга философия, която е донякъде дзенска, донякъде даоистка, а донякъде направо вдъхната по хълмовете на Гаганица, свободата е единосъщна с тишината, с празнотата, с изличаването – с майсторството да преминеш през този свят, без да оставиш следи.

 

Защо обаче безследното почезване е осъзнато като висша ценност тук, по тези страници, из които непрекъснато се следват нечии дири? Поради две основни причини. На първо място защото следите винаги маркират цели и намерения, винаги са от-до – тръгваш отнякъде, стигаш донякъде. Докато тук преминаването, ходенето само по себе си, дори в чисто физическия смисъл на думата, е мислено по-скоро като медитация, то няма нищо общо с отиването, даже е “точно обратното”. От неговата непреднамереност всъщност произтича свободата – или, както го е казал Пламен – тя е “да те закука кукувица с протрити, съвършено празни джобове на избелелите ти дънки с отрязани крачоли, с излинелите ти кецове и избелялата ти синя раница на гърба”. Избеляване, което свършва в изчезването. В разтварянето сред голямото безразличното небе над нас.

 

Тук обаче, в тази хипарска метафора за избеляването, стигаме и до втората – и по-важна причина да се тълкува разтапянето в природното като нирвана. Ритуалът на ходенето маркира пътя към свободата – което за Пламен е, струва ми се, повече от важно – защото постигането на това да не бъдеш наблюдаван и да се състоиш, без да правиш, е Път с голямо “П” – в даоисткия смисъл на думата. Ритуалът на ходенето се реализира като развързване от обвързаностите, като отдалечаване от навици и условности, но най-вече като преодоляване на разликите между нещата. Само по пътя на това преодоляване светът би могъл да бъде мислен като организъм, а не като механизъм – и тъкмо на него се дължи странния на пръв поглед акцент върху думата “безразличие” тълкувана като “без разлика”, като способност да не бъдеш разпнат между субект и обект.

 

Има, разбира се, и други тайнства по пътя към мълчанието. Едно от тях е свързано със свожния и двусмислен баланс между поезия и мълчание – баланс, чиято най-дълбинна същност се открива в покритието помежду им. Днес вече рядко можем да срещнем поетична книга, която дотолкова упорито да акцентира върху проблемите, свързани със смисъла и съдържанието на поезията. Версиите са разнообразни, но само на пръв поглед: например поезията е съсредоточаването в едно ъгълче на света – както е в “Сук Саруджа 2” – но в степен, при която това ъгълче поглъща цялата световна енергия; сиреч чрез поезията то се проявява като съдържащо вселената, каквото всъщност е. Другаде тя е границата между две пространства на собственото отсъствие, която превръща желанието в празнота – както е в програмното стихотворение “Писането на поезия” – ако може да се говори за такова в тази категорично безпрограмна стихосбирка. Най-точната дефиниция обаче е дадена в “Бог и поезия” – поезията е “да махнеш излишното от тишината”. Пак тук е и още една, изстреляна така, както стреля истинския майстор – без да се цели в центъра на мишената: поезията е “рибарска мрежа, която пропуска рибите, а улавя водата”. Дали пък това не е потайна реплика на старата дзенска притча, която завършва с думите: “Мрежата е, за да се улови рибата. Когато се улови рибата, мрежата се забравя.” Ами сега? Какво правим с поезията, когато се улови водата?

 

Правенето или по-точно – живеенето на поезията обаче като че ли е нещо различно от записването й. Вълчият поклоник Пламен Антов демонстрира свирепо недоверие към писането, към писателския занаят и към езика като цяло. За него поетът е неприятна дума и звучи обидно – като турист. “Предпочитам просто вървящ.” – допълва Пламен – “Пътешественик в неизвестното.” И е такъв, или поне се опитва да бъде. Почти съм убеден, че тези стихове и фрагменти са писани наистина на коляно, в мигове на затишие по време на балканските му скиторения. В миговете, в които върви и гледа планината, докато забрави как изглежда. Докато забрави себе си. Докато планината и Пламен се окажат едно. А иначе – всяко писане е начин за оскверняване на тишината; езикът е политически – и неговата политичност е непреодолима: когато той е налице, Балканът вече го няма. Ако го кажем с други думи – с херметико-херменевтичния език на хуманитаристиката, който Пламен владее отлично, но – слава Богу, почти го е оставил пред портите на тази книга като кални галоши: “Перформативното несилие на Езика върху Света – артикулирайки го, променяш собствената му същност. Светът е възможен само извън Езика, ergo – извън нас. Веднъж произнесен, той престава да е.”

 

Чудно ли е при това положение, че в контекста на тази вълча книга съвършения писател е този, който не е написал нито ред; че поезията не са думите, а гледката, която ги е породила; че стиховете се съчиняват за пилеене и забравяне; че единствено отвъд-политичната природа, която е същинския съсъд на тишината, е единствената възможна противоотрова на политическия език с неговите приковаващи назовавания; че да живееш поетично означава да хванеш друма в търсене на вълците – тези забравени братя, и ако пътеката се раздвои – да тръгнеш и по двете, а ако се разтрои – да тръгнеш и по трите...

 

Накрая ни остава дълго да се питаме възможно ли е изобщо това постигане – възможно ли е да преживееш поезията чрез връщане в утробата на тишината. Правили са го досега много поети, прави го и Пламен. Отговорът се съдържа в едно от най-нежните стихотворения в тази книга – “Ловецът на небесни елени”. В него Пламен се обръща именно към природното – към “майко гора, / братко дърво, / сестро трева” – и моли за прошка – прошка за думите, които е откраднал от тях. И завършва: “Но нея – тишината – не успях...”

 

Да, тишината не може да бъде открадната.  Не може да бъде хваната в мрежата на думите. Или както е казано другаде: “Тишината може да се опише само с тишина.” Тя е продукт не на казване, а на вслушване – тя е “истината само” – както е казано в прекрасния цикъл с епиграф от Иван Цанев. Поезията може дамо да се стреми към това, може да премахва излишното, да изтръгва скритите под повърхността истини и автентичности. Но не може да стигне до самата сърцевина. За нея не може да се пише – за нея може да само да се свидетелства – но да се свидетелства без думи. Това е и крайната цел на поета – или поне на всяка истинска поезия – да свидетелства за тишината, “неуловена в думи” – както е казано в последното стихотворение от тази книга. И там – пространствата, неуловени в думи, е всъщност и краят, и началото на поетичното. Защото то – поетичното – е уроборсос по своята скрита природа – ако мога да си позволя да използвам тази любима на Пламен метафора.