Васил Гарнизов, социален антрополог: Протестът дава шанс да се изгради нов институционален ред

За протестите сега и през зимата разговаряме с антрополога Васил Гарнизов. В последния месец неговите фотографии от софийските улици изпълниха социалните мрежи и дадоха възможност и на тези, които не участват, да добият представа как изглежда #ДАНСwithme. Галерия с избрани снимки на Васил Гарнизов - разгледайте утре в "Дневник".

И политиците, и медиите непрекъснато сравняват протестите от февруари с тези от последния месец. Следихте отблизо февруарското недоволство, днес също сте всеки ден на улицата. По какво си приличат и по какво се различават февруарските протести от сегашните?

- Аз започнах да следя отблизо още миналогодишните протести от юни и юли – срещу изменението и допълнението на Закона за горите. Оттогава не пропуснах демонстрация, включително доматеният протест на Николай Колев – Босия, протестите на трактористи и т.н. Между всички тях има нещо дълбоко общо. Те казват едно и също – има дълбоко чувство за сгрешеност на общия ни ред, на организацията на нашето съществуване – най-вече политическата организация, но и икономическата, и връзките между двете. Това усещане се появи още от началото на т.нар. преход. Промените от 1989 г. някак тръгнаха по една лъкатушна пътека и периодически – и през 1997 г., и сега – се появява темата, че нещо не ни е наред – политиците, съдебната система, бизнесът. Не ни е наред уважението към човека, не са ни наред медиите.

Има и друго общо – като гледам снимките си, има едни и същи групи, които бяха изключително активни през февруари и са активни и сега. Но на февруарските протести те бяха лице на протеста – Ангел Славчев, Дончо Дудев, Янко Петров, които тези протести просто пропъдиха. Самите говорители на предишните протести пък се държат като обидени, като незаслужено пропъдени, като революционери, които са предвъзхитили революцията - "Когато ние водехме битката, защо не ни следваха толкова хора?"

Понеже се опитаха да капитализират протеста си – да започнат политическата игра по старите правила, те се делегитимираха като лидери.

Има ли вероятност да се появят други такива лица?

- За момента този протест се държи много различно. Не приема политици и не търси политическо представителство, но рано или късно ще му се наложи. Въпросът е представителство за какво – за дебат, за изграждане на нов общ ред. Но има по-важен въпрос – как да преуредим държавата, включително и изборните правила, но не само тях.

Да се върнем на въпроса за приликите и разликите. И през февруари, и сега тук е палатковият лагер пред парламента, силните зелени активистки групи. Но зелените от Орлов мост миналата година през февруари бяха сложени в скоби. Зеленото послание присъстваше и през тази зима, но не беше в центъра на събитията.

През февруари обаче се случи друго – в центъра на София се появи много силно софийският проблемен квартал. Всичко отвъд границите на голяма София – отвъд ЖП-линията - "Христо Ботев", "Сухата река", "Хаджи Димитър", "Люлин". Това са квартали, които винаги по някакъв начин са били непредставени в градския политически живот и в градското политическо пространство. По-работнически, по-бедни, с по-малко шансове, с по-малко хора, с по-малко висшисти. Т.е., хора, за които реалната мобилност – промяната, израстването в границите на собствения им живот като че ли не изглеждаше много вероятна.

Така че и февруарските, и тези протести са сякаш съставени от едни и същи групи, но различни групи диктуват говоренето, стават лица, различни групи са привлекателни за медиите и са по-силно чуваеми.

Не е вярно, ако направим статистическо изследване, че това е протестът на богатите, успелите, красивите. Че онова е било бунтът на непривилегированите, а това е бутът на средната класа. Но сега определено думите, лицата, исканията, действията на протеста са в ръцете на средната класа с характерната склонност към оригиналничене, което невинаги е добро. Този непрекъснат артистизъм остава неразбран например за хората от провинцията, които може би биха предпочели да чуват февруарските думи – по-кратко, по-еднотипно, без импровизации – "долу мафията, долу олигарсите, ще гласуваме със сметките си за ток".

Съвместното битие и съвместното протестиране на тези различни групи не е много лесно, но това, което аз виждам в тези протести, е, че и едните, и другите са толерантни помежду си. И едните, и другите искат да участват във вземането на решенията, които засягат общото ни бъдеще.

Накратко – има една дълбока общност и тя трябва да се търси в осъзнатата необходимост от сериозно преустройство на нашия ред, общи са и много от хората и групите, но има и разлики – коя група е лице на протеста.

Сега живеем един протест, чийто гръбнак е антикомунистически. Този гръбнак – хора на 45-55 години, от самото начало зададе антикомунистическата реторика - "Кой не скача, е червен", "червени боклуци". Тази реторика прогони много ценни млади леви хора – образовани, интересни, които са потресени от Станишев.

Енергията обаче не идва от гръбнака, а от поколението 25-35-годишни, които сега навлизат в живота и тези, които вече носят отговорност за деца. Затова и на тези протести има толкова много деца – повече от 1990 г. и повече от 1997 г.

Ако антикомунизмът е гръбнакът на протеста, а енергията идва от 25-35 годишните, децата дават облика на протеста! И ако на тези деца тръгнем да обещаваме леко намаление на сметките на тока, двама-трима политици в затвора и леко лицемерно прикриване на най-големите корупционни скандали в страната, тези деца – така, както ние ходим по протести от 1990, 1997, 2012 и 2013 – на два пъти – ще бъдат на протест и след 15 години, но вече като носители на енергията. Виждам деца, които 1997 г. бяха тапи, а сега са яки, енергични мъже и млади момичета!

Ако нищо в съвместното ни съществуване не е наред, откъде може да дойде промяната? Откъде идва енергията за обединение?

- В усещането за необходимост от преустройство на реда единственото, което сякаш ни е наред, е частният живот – нещо, което българите бяха убедени, че им е наред, още при социализма. Частно съществуване, далеч от публичното пространство и властта, приятелска среда, семейна среда, частни интереси, социални мрежи. Без да има интернет, имаше много активни, истински действащи социални мрежи на обмен на услуги, на дефицитни стоки, връзки.

Т.е. голяма част от българските граждани, големи групи от обществото се чувстваха уютно в това частно съществуване и когато след 1989 г. се опитаха да влязат в публичното, общественото съществуване, на практика претърпяха провал. Или поне сегашното послание на изборите от 12 май е, че ние сме се провалили като публични същества, като политически субекти.

И като казваме "ние", посланието на улицата е много ясно – по-скоро са се провалили "те", политиците, те – възрастните, защото има две пропасти – между граждани и политици, но и поколенчески разлики.

Къде се губи връзката между частното и публичното – защо частният живот, възприеман като успешен, и съществуващите социални мрежи не успяха да произведат функциониращ институционален ред?

- Частното и публичното се бойкотират взаимно. Модерната държава се опитва да се утвърди, макар че това е мечта - като отрицание на всякакви други зависимости. Тя казва: "Лоялността ти към държавата е по-важна от лоялността ти към семейството, от лоялността ти към религиозната група, от лоялността ти към приятелите". Това е и наша мечта – казваме, че човек, когато отиде на държавна служба, трябва да работи за общото благо, а не за своите любовници, приятели, политически приятели, не за олигарха, който ги е набутал там.

Състоянието на социалните мрежи на българското общество е нещо, което само по себе си саботира модерната държава. Но това не означава, че тя не бива да се преоформя периодически и в това преоформяне на всяка следваща стъпка трябва да виждаме по-голяма степен на рационалност на самата държава и по-голяма степен на отговорност на самите политици. Тя няма да стане много по-прозрачна, защото когато направиш прозрачно вземането на решения на едно място, тези решения се изместват на друго. Бившият премиер Борисов направи публични стенограмите от заседанията на Министерския съвет и започна да взема решения във футболните съблекални.

Така или иначе, в момента, поради миналогодишните, зимните и тазгодишните протести – като един общ процес, в който едни групи са станали по-изразителни по отношение на общото ни тъгуване, че нещата не са наред – в момента нито оставка, нито избори помагат. Те ще бъдат временни решения, а на следващата или по-следващата зима отново ще имаме срив. Сега е моментът активните хора в България, политиците и институциите да бъдат поставени във формат, в който да напишат нов обществен договор.

Да се започне от парламента – дали не е време да се премине към двукамарен парламент? По време на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. този въпрос е поставен и тогава една част от възрожденците отхвърлят идеята, защото им се струва твърде аристократично да има нещо като сенат. Същата омраза към аристократизма надделя и при сегашната Конституция – 1990 – 1991 г. Ние сме дозряли до момента да поставим този въпрос.

Ако ще има двукамарен парламент, няма да е необходим Конституционен съд, който непрекъснато да дава правилни или пък конюнктурни решения, а те да бъдат задължителни и нищо не можеш да промениш след това.

Освен това – президентът – докога ще го избираме пряко и защо? Ако имаме двукамарен парламент, например, той може да го избира.

Трето – големи региони – 6 големи региона със свои управителни тела. Напълно възможно е те да бъдат избирани пряко или пък непряко – от общинските съветници. Защо обаче това е необходимо? За да се прехвърлят голяма част от здравните и социалните политики, да се разтовари централната власт от тези дребни занимания. За нея да останат отбрана, финансова стабилност, сигурност, външни отношения, разузнаване, големи инфраструктурни проекти и правене на образователна политика, а не занимания с бюджетите на отделните училища.

Проблемът е, че ако бяхме направили така, че да има по-силно местно самоуправление в България – защото аз съм един от хората, които работиха върху хартата за местно самоуправление – и ако се бяхме доближили повече до пряката демокрация, сега щяха да ни управляват по места братя Галеви, тимаджии и всякакви други. Местният монопол е много по-задушаващ от националния. Затова е необходимо преустройство цялостно на държавата, затова са необходими по-силни региони, а не по-силни общини.

Много от тези предложения вече са описвани. С екип на фондация "РискМонитор" на Стефан Попов направихме голямо изследване, озаглавено "Рисковете пред националната сигурност до 2020 - 2025г." и стигнахме до извода, че най-големият риск не идва от външна заплаха, а от нивото на институционалната стабилност.

Има много неща, които могат да се кажат, но сега е моментът да се потърси друг отговор. В този случай прибързаното свикване на Велико народно събрание ще бъде голяма грешка. Защото първо трябва елитът да изговори помежду си с посредничеството на някоя централна фигура вариантите за дългосрочно излизане от кризата – не как да се справим сега, за момента, с този парламент. Не как да преодолеем сегашната криза, а как да продължим общото си съществуване.

Как да направим нов ред, с минимални усилия, без да доведем до хаос държавата? Проблемът е, че институциите ни са толкова неработещи, че по-лошо не може да стане. Значи ако отидем сега да водим тези дебати във Велико народно събрание, с 400 депутати, и всеки има свой възглед по всякакъв въпрос, от това няма да излезе нищо.

Ние живеем в институционален колапс. И решенията започват от такива прости неща – двукамарен парламент, непряко избран президент и силни региони. Тук не става дума за цени, не става дума дали е крал Цветанов, или не, не става дума кой с какви самолети е летял.

Значи все пак според Вас има институционални решения – въпреки че самите институции са толкова неработещи, че от самите тях няма как да произлезе промяна?

- Това е реален проблем. Сегашните институции са в такова състояние, че няма как да произведат промяна. Те са в защитен режим. Затова енергията на протеста, когато срещне неработещите институции и уплашения политически елит, не може да разговаря с тях. Улицата не иска институциите и институциите не искат да чуят улицата. И тук се явява като фундаментален въпрос проблемът за посредника. Аз си мисля, че патриархът може да посредничи. Чудя се дали може да посредничи председателят на Конституционния съд. Вече е трудно да говорим за президента като за посредник, защото той зае много силно страна на улицата срещу изпълнителната и законодателната власт. А едновременно с това моето виждане е, че трябва да намалим функциите на президента. В този смисъл той не може да бъде посредник, а страна.

Би трябвало в една цивилизована страна това да е омбудсманът. Но омбудсманът също взе страната на улицата. Т.е., много малко остават фигурите, които да се ползват с доверие на двете страни – на улицата и на управляващите. В това отношение съм песимист. Чудя дали патриархът ще бъде на нивото на висотата на поста, на който се намира. Предполагам, че не – той е твърде отскоро и твърде неопитен като патриарх.

Чудя се и за председателя на Конституционния съд. С решението, с което е отказал да касира изборите, Конституционният съд показва, че разбира какво става в страната и че трябва да се държи внимателно. Но дали председателят му ще влезе в роля, в която ще каже, че Конституционният съд вече не е необходим – това ми е трудно да кажа, защото и тези хора са част от един спихнал се институционален ред.

Но патриархът е част от друга разделителна линия, религиозната...

- Говоренето за разделителни линии е част от същия, вече съществуващ институционален ред. Докато задаваме въпроси, които са част от този ред, няма как да намерим отговорите отвъд него. Тук не става дума за разделителни линии, а имаме ли доверие и на кого.

Дори когато търсим решенията, сме сякаш с вързани ръце и крака, защото ги търсим по правен ред, т.е., държим се като юристи, институционален ред, компетенции, отговорности... Това разписание на разделените компетенции и отговорности е част от проблема! Ние искаме да излезем от него и затова трябва да кажем: трябват ни хора, на които да имаме доверие, за да седнем с тях и да говорим за бъдещето.

Разбира се, ние няма как да живеем отвъд всякакъв институционален ред. Но сме сигурни, че не може да е този, в който сме в момента. Какъв да е следващият и как да изминем пътя от този до следващия? На тези протести и на зимните има няколко групи, които са там. Не мърдат. Разнообразни анархисти, чегеваристи, хора, които вярват в пряката демокрация, анархо-комунисти.... Всички те вярват, че може да се премине към един режим на обществено съществуване, при който общи събрания взимат решения, които да доведат до правилната власт, до правилния ред. Но това пак са институции. И когато им го кажеш, те отговарят: да, но това не е истинска институция.

Дори тези групи – асамблеята, която се събира вечер на Орлов мост, например – дори те работят по правила. Има модератор, който дава думата, никой никого не прекъсва... И аз им казвам: прекрасно! Вие се държите по правилата, и то правила, измислени от капиталисти, за да правят капиталистическия живот по-преглъщаем, по-смилаем. Капитализмът в последните 100 години измисли страшно много неща, за да бъде поне харесван и търпян. И най-радикалните групи използват някои от най-изпитаните стратегии, използвани от капитализма – работа в малки групи, работа в големи групи, модериране, мозъчна атака, понятие за лидерство... Всички те са измислени от хора, учили в богати университети, със скъпи такси, които не са се борили за къшей хляб.

Въпросът е – индивидите идват на протестите, участват в колективни действия, т.е., в един момент се свързват с другите, и в следващия момент се отдръпват като индивиди в частния си живот. Това, което трябва да направим, е да създадем публична организация на обществото, която да ни позволява да живеем така – гъвкаво.

Доколко всичко описано е явление, характерно само за България? Сриващият се институционален ред например...

- Тези неща, разбира се, не са само български и ако го мислим, значи живеем в сляп провинциализъм. Тук има реплики и на "Окупирай Уолстрийт", има въодушевление, което идва и от Турция, и от Бразилия, и от чилийските протести, и от гръцките. Глобалният елит е изправен пред предизвикателството да придаде нова форма, цели и измерения на колективното ни съществуване, но още не може да го направи.

Глобалният елит е изправен пред предизвикателството все пак да даде умен отговор на съществуващите неравенства. Такива винаги има, но между неравните се установяват отношения, които те приемат за еквивалентни – хората се чувстват сякаш участват в обмен. Да, ние не сме равни, аз не съм толкова богат, колкото онези, но и нямам техните тревоги. Освен това, когато започне войната, и техните деца ги убиват. Елитът дава офицерите и всички дават жертви във войните. Задължение на аристокрацията е било да произведе този военен елит, а в следвоенна Европа това беше преживяване на солидарност – когато в едно семейство на богати хора синовете са загинали на фронта и същото се е случило в семейство на не толкова богати хора, общата загуба скрепва общия живот.

Сега в момента глобалният елит няма какво да предложи на глобалното обществено мнение и на глобалния протест като отговор защо да претърпим неравенството, какво ни носи то в замяна. В момента е силно разколебана идеята, че неравенството носи ползи.

Ние знаем в България, че неравенството носи беди – тежки беди. Идеологическото равенство при комунизма доведе България до три, да не кажем четири фалита. В този смисъл всеки мениджър, който вземе на въоръжение философията на равенството, в частност някаква марксистка икономическа философия, трябва да бъде прогонван, защото исторически знаем, че ни води към фалит. Но не знаем какво е другото. Тези, които наричаме сега олигарси, някои от тях са хора, които изключително мощно подкрепят предприемачество и иновации. Но те не могат да убедят хората, че тяхната собствена иновативна и предприемаческа активност е свързана с общото благо и благополучие.

И тук е връзката между България и света – В България се случва същото, което и по света, но по-лошо. Защото Германия, Франция и Великобритания имат институционални отговори на кризата, има елит, който мисли за кризата и търси отговори. При нас самите институции удвояват кризата. Вместо да я адресират, те със своите действия и решения непрекъснато дават аргументи в подкрепа на нашата идея, че всичко е сгрешено. В този смисъл - да, ние сме част от един глобален процес, и не, защото този глобален процес при нас се развива лавинообразно към пропаст, към стихване, към неработене на институциите