БЪЛГАРСКАТА АРАБСКА ПРОЛЕТ

Ставащото днес в България, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, има своите успоредици не къде да е, а в събитията, наречени „Арабска пролет”.

За да проследим тези успоредици, нека най-напред напомним в общи линии какво представлява въпросната "пролет" в нейния най-мек вариант – този от Тунис или Египет.

В тези страни неочаквано възникналите масови вълнения свалят от власт съществуващите относително меки авторитарни режими. Тези режими са били дълго време приемливи за мнозинството, отчасти поради неговата инертност, отчасти защото са балансирали успешно вътрешните противоречия между различните обществени групи. Второто е причина да бъдат предпочитани и в международен план – като по-малката злина. Реформаторските малцинства са незначителни и без политическа мощ.

В един момент, поради струпване на ред обстоятелства (в които важно място заема информационната революция, даваща възможност да се заобиколят контролираните от властта медии), тези малцинства успяват да активизират мнозинството, да го противопоставят на властта и да свалят диктатора. Лозунгът, под който се извършва това, е демократизация.

Това е романтичната страна на революцията. След това тя започва да показва лошите си страни. Едно е да събориш властта и съвсем друго – да изградиш нова, съответна на предначертаните планове власт. Реформаторското малцинство е все пак малцинство. То няма шанс да спечели последвалите свободни избори и на власт очаквано идва ретроградното мнозинство – в арабския случай това е арабският вариант на болшевизма - ислямският фундаментализъм. Съвсем скоро това предизвиква нова вълна от протести, свидетели на която сме днес.

Събитията в България през 2013 г. повтарят това развитие в ускорен темп. Вълненията през февруари свалиха от власт Бойко Борисов. Макар и дошъл на власт по законен път, той беше обвиняван в стремеж към авторитаризъм (в собствената му партия това беше факт), и беше търпян от мнозинството, както и в международен план, като компромисна фигура, възспираща крайните течения в обществото. Последвалите парламентарни избори очаквано дадоха властта на едно ретроградно мнозинство, комбинация от остатъците на съветския болшевизъм с две етнически и етнорелигиозни партии. Това, от своя страна, предизвика нова вълна от протести на реформаторското малцинство. Приликата с арабския пример не е само външна. Интуитивното влияние на последния личи дори в такива подробности, като заемането на някои форми на протест, например, самозапалванията на хора – действия, съвсем нетипични за местната балканска култура.

Парадоксалното и важното в тези успоредни случаи е, че именно прилагането на демократичните механизми води до криза на самата демокрация в разглежданите страни. Това с половин уста се признава и от най-принципните й привърженици.

Има, разбира се, и различия. Докато в арабските общества ставащото е признак на модернизация, в България то е по-скоро белег на регрес. Преди време реформаторското малцинство в нея беше реформаторско мнозинство и понякога упражняваше властта. Днес, поради действието на фактори като демографската криза, изтичането на мозъци от страната или ниското качество на образованието, то се е свило до малцинство.

Протестите на това българско малцинство, белязали втората фаза на революцията, имат една добра и една лоша страна. Добрата е, че за пръв път протестиращите отхвърлят цялата съществуваща политическа система и не се доверяват на никоя партия. Това е знак, че харизматичният тип властови отношения в българското общество, на няколко пъти давали властта в ръцете на популисти, е до голяма степен разколебан. Лошата е, че без политическо представителство протестите трудно могат да доведат до успех. Това не означава, че тези протести са безсмислени: напротив, те трябва да продължат.

Интересуващият ни въпрос е какво следва по-нататък. Междувременно, в Египет беше намерено някакво решение: армията суспендира конституцията и свали президента-ислямист. В България такова решение е неприложимо. Българската армия отдавна е изгубила способността си да се меси в политиката.

Естествено, добре би било протестиращите да излъчат някакво политическо представителство. Това е съображение от тактическо естество. Ако погледнем на нещата стратегически, единствената теоретична възможност страната да излезе от тресящата я политичска и нравствена криза, е властта да попадне трайно в ръцете на съществуващото реформаторско малцинство чрез някаква форма на меритокрация, лишаваща от избирателни права най-ретроградните части на мнозинството.

За някого дори само изричането на нещо подобно ще прозвучи като кощунство. Затова го и изричаме - за да го свикнем с тази мисъл. Само ще напомним, че понякога е по-лесно нещо да се направи, отколкото да си представим, че го правим.

В това отношение ценна роля биха изиграли промените в избирателния процес. Целта е да се премахне сегашната възможност малки партии да играят роля на балансьори и така да придобиват влияние, обратно пропорционално на представянето им на изборите. Интересни идеи за това бяха изказани от протестиращите.

Намаляването на броя на депутатите не е полезна мярка. Мажоритарната избирателна система би придвижила страната към двупартийна система, но крие опасност от мутризация на парламента. Нека не забравяме, че и сега кметовете се избират мажоритарно и до какво е довело това. Но въвеждането на образователен избирателен ценз, активната регистрация за избори, преференциалният вот с нисък праг, задължителното гласуване, съчетано с изкупуване на правото на глас от страна на държавата (от тези, които сега го продават незаконно), са все положителни мерки. Особено ще отбележим предложението за въвеждане на преференциален вот по партии – тоест, възможността избирателят да гласува за повече от една партия, като класира предпочитанията си. Това ще доведе до урните привърженици на малките партии, които не гласуват, защото предварително знаят, че гласа им е загубен.

Как би се стигнало до това състояние на практика, обаче, е въпрос, на който засега не можем отговорим. Но си заслужава да опитаме.