Вижте ги!

Вижте ги!

Вкопчани в борда на потъващия кораб, с изкривени от наглост и злоба лица – как само се опитват да спасят неспасяемото, да оцелеят още малко в натрапената и взета с измама власт – въпреки всичко, въпреки липсата на доверие, въпреки здравият разум дори!

Опитват се да удържат статуквото – гробовното статукво на извратения преход, в който пребивавахме досега: марионетна власт на задкулисни интереси, реализирана чрез подмяна на стойностите и оперативни мероприятия, взети от арсенала на уж бившата ДС!

Опитват се да управляват – или поне да манкират управление – пряко волята на хората, които са и техни работодатели; в един обкръжен от нетърпимостта на избирателите си парламент, зад преграждения и полицейски вериги – и наричат това “демокрация”, и се позовават на суверена – сиреч на българския народ, който, видите ли, мислел иначе, а не като тези, които протестират вече 40 дни по жълтите павета!

Вижте ги!

Тези хора не са български граждани в нормалния, ценностно оцветен смисъл на това понятие. Те са лишени от чувство за достойнство, чест и приличие, лишени са от граждански усети и инстинткти.

Те не искат онази нова България, която в тези напрегнати дни се появи като един същински Гаврош на улицата, нечакана и неискана от тъй наречените български институции – новата България на вярата в едно по-нормално бъдеще и осъзнатото достойнство на гражданина, който знае, че държи съдбата си в свои ръце. Те си искат старата България – тази на мутрите и олигарсите, тази на големите лъжи и чалгаджийските ценности.

В този смисъл те са нашественици, окупатори са – тъй като са окупирали нашето настояще и сега искат – оцелявайки на всяка и всякаква цена – да окупират и нашето бъдеще.

Трябва ли да им позволим? Не, не бива. Не ние, а те трябва да се омитат в миналото – на всяка и всякаква цена. 23 години те пречеха и задушаваха нормалното развитие на българската демокрация; пречеха на България да се превърне в нормална и достойна за уважение страна. Сега стига, баста! Щом се оказаха глухи за нашите думи, щом високомерно подминаваха и подминават нашите граждански жестове, ще трябва челно да се сблъскат с въплътеното омерзение, с жеста на тоталното гражданско неподчинение, който сами предизвикаха!

Покрай разтурените барикади и пукнатите глави изминалата нощ остави на площада и един труп – трупът на българското правителство, което и до момента претендира, че управлява България – въпреки всичко.

Този труп вони – той трябва да бъде изнесен и погребан. Именно там – в миналото, където отминаха завинаги предпоставките за неговото битие – покорството на българина, позорното му битие като поданик на управляващата власт, а не като гражданин на тази страна. Поданиците свършиха – време е да се изнесат институционалните трупове, останали след дорастването на българина до гражданин. Защото – пак повтарям – трупът на българското правителство вони.

Освен всичко друго нещата се повтарят. Това, което се случи снощи, се случи и преди 16 години – в една мразовита януарска нощ на 10-ти срещу 11-ти януари 1997 г. Тогава – както и вчера – парламентът бе обкръжен и дори – почти превзет, вътрешният министър беше извеждан от НС под костенурка от полицейски щитове, комунистическите депутати се бяха затворили в стаята си и – за да си повдигнат бойния дух – пееха партизански песни. Пак някъде около три през нощта, когато от протестиращите бяха останали само няколко хиляди души, се развихри полицията и десетки бяха ранени при непредизвиканите с нищо сблъсъци.

На другия ден обаче десетки хиляди бяха на митинг пред “Александър Невски”, хората обявиха гражданско неподчинение и блокираха основните пътни артирии – в столицата и в страната – като издигнаха барикади на тях. И правителството нямаше друг шанс освен пълната и безусловна капитулация – а президентът Петър Стоянов отказа да приеме мандата за ново правителство на БСП – въпреки че имаше подготвено за внасяне такова.

Днес ситуацията е дословно същата. С една огромна и важна разлика – тогава хората протестираха срещу една власт, която изяде спестяванията им и доведе до хиперинфлация, превърнала заплатите им в жалки грошове, с които никакво нормално съществуване не бе възможно. Днес исканията са преди всичко морални: хората си искат държавата от тези, които злоупотребиха с доверието им и я превърнаха в разграден двор за най-нагли апаши.

Искат истината и отхвърлят лъжата, искат да живеят достойно, а не в кочината на подмяната. Затова именно тези протести са толкова важни – в тях е коренът на бъдещото гражданско общество, в тях е шансът ни да променим България и да я превърнем достойно за обитаване място.

Вече сме само на една стъпка от успеха. Вече не е важен само актът на политически банкрут, който това правителство тъй или иначе ще обяви. Важна е солидарността, коьято се роди в този бунт, степента на нашата осъзнатост като реален суверен на властта, упражнявана в страната ни.

Затова и оставката на марионетното правителство на Орешарски има толкова дълбинна символична стойност – защото след нея нито един властник, който и да бъде той, няма да си позволи да си разпасва пояса по толкова безогледен начин, по колкото си позволиха да го направят днешните управляващи.

Това е цел, за която си струва да поемем риска от онзи краен акт, за който говори Хенри Торо в своето знаменито есе “Гражданското неподчинение”. Ако някой е забравил, в този основополагащ за американската демокрация текст пише следното: “Ако несправедливостта е част от неизбежното триене в машината на държавното управление, значи няма що: може машината да се износва бавно, но накрая все ще се износи. Ако несправедливостта единствена поддържа някоя пружина, скрипец, въже или лост, тогава би могло да се поразмисли дали при една намеса вредата няма да се окаже по-голяма от ползата. Но ако несправедливостта е от такова естество, че те превръща в свой проводник, тогава моят съвет е: престъпи закона. Нека животът ти стане прът в колелата на машината. При всички случаи гледай да се убедиш, че не си станал оръдие на злото, което осъждаш.”

Стигнали сме, уви, вече до ситуацията, в която несправедливостта е от такъв порядък, че превръща собствената ни апатия в основен проводник на злото, което люлее страната ни. Стигнали сме, с други думи, до точката на нетърпимост – и не бихме могли да продължим да гледаме безучастно как една престъпна шайка от политически уроди превръща страната ни в своя плячка. На всичко това трябва да бъде сложена точка – не засега, а завинаги. И затова изходът – напълно закономерния и морален изход – е именно гражданското неподчинение. Което значи: всички на улицата и никакво отстъпление, докато тази шайка отмине в историята!

Какво чуваме? Някакви никакви там, зад загражденията и полицейските кордони, отново вопие, позовава се на норми и регламенти, на права и задължения, валидни в техния паралелен, измислен свят, в който се надяваха да преживеят, игнорирайки нашата гражданска енергия.