ПАРАД И ПОГРЕБЕНИЕ

Тъй като днес дойде време да се погребва комунизма, ще ви разкажа как комунистите едно време погребаха капитализма.

На просторния видински площад върви парад, точно на отсрещната страна на огромния паметник с бронзова скулптура на устремения в атака Бдински пехотен полк.

Годината е 195.... Официалната трибуна  е построена на метър по-високо от площада и е обшита с ярко червен надиплен плат. На нея са наредени местните шумкарски величия и партийни началници, десетина на брой. Всичко е точно както в София и Москва. Отстрани музиката свири.

В тоя слънчев септемврийски ден хората са надошли около трибуната да гледат. Аз, като малко момче, съм се набутал колкото се може по-близо и с двама аркадаши си пробивам път под самата нея, където няма хора, сянка е и наблюдаваме парада изпод червения плат.

Но ето че на почетно разстояние след поредната група на парада се задава нещо странно: истинска погребална дрига, теглена от два коня. На дригата е положен червен ковчег, а на ковчега с големи букви пише «КАПИТАЛИЗЪМ». Музиката, както подобава, спира празничните маршове – идва погребение. Дригата тропа по паветата бавно към трибуната, а зад нея върви поп с дълго расо, който пее и клати кадилница. Аз за миг усещам в попа нещо познато и изведнъж разбирам, че това е баща ми. Той си е сложил брада, но е куц, кракът му не се свива в коляното и той видимо прави усилие това да не се забелязва под расото. Баща ми има хубав бас, като момче е пял в хора на църквата, а сега пее «За упокой» - погребва се капитализма. Явно приятелите му от местната ОФ-организация са го накарали да се нагърби с ролята.

 Иначе огромната видинска църква е затворена вече. В града има седалище-дворец на владиката, зад чиито високи стени светиня му не смее и носа да си покаже навън да види как изглежда пролетарската диктатура.В църквата са служили два попа – единият е вече в Белене, а другия е арестуван като английски шпионин и чака – «намерили» са пушки, картечници и бомби в подземието на църквата. Двете му дъщерички, мои съученички, не смеят да говорят с никого и гледат през цялото време в земята.

Та дригата бавно трополи, а след нея баща ми кади и опява с нисък бас. За миг процесията спира пред трибуната, но точно преди да тръгне отново от публиката изскача крива баба със забрадка и се затирва към баща ми, хваща свободната му ръка и я целува.

Моментът е неочакван за всички. Баща ми, усетил нуждата от импровизация, с професионален жест й пуска облак тамян над главата и я прекръства без да спира да опява.

От  публиката някои леко се подсмиват, другите гледат на сцената като на истинска. В тоя момент, преди дригата да потегли отново, от трибуната над главата ми чувам как някой от величията с нисък глас да пита съседа си:

- Абе ко’е тоа куц поп, да го еба?

Процесията тръгва и отминава. Гръмват отново маршове. Идват нови групи. На нас тримата скоро ни доскучава, измъкваме се изпод трибуната и отиваме на паметника да се катерим по огромните бронзови шинели и по главите на бдинските пехотинци.