Pro domo sua

Ще си позволя няколко думи за себе си – най-малкото, за да оправдая дългото си отсъствие от публичния живот в тези решаващи за България дни. Както и в знак на благодарност към стотиците хора – близки и непознати, които ме подкрепяха по време на гладната ми стачка срещу правителството на Орешарски.

Самата гладна стачка не беше нито лекомислен, нито пък отчаян акт. Беше символен жест, който показва, че една граница на търпимостта е вече премината – и че нормални условия за политически диалог между управляващи и управлявани вече не съществуват. Жест, който показва, че политическата наглост има своята цена – дори и когато тази цена е собствения ти живот.

Бях твърдо решен да продължа докрай – докато това пагубно за България правителство се оттегли – или до съответния летален изход. Смятах – а смятам и досега – че ако би се стигнало до такъв, това би било оправдана жертва в името на едно по-достойно бъдеще, залог за което са гражданските протести днес – защото никакъв Орешарски и никакви червени боклуци не биха могли да управляват и ден след това.

С две думи – чувствах се силен и разчитах, че мога да издържа дълго. Оказа се, че не съм бил прав. Нямах проблеми с духа, но тялото ме предаде. Случи ми се точно това, което премълчавах при всички разговори на тема гладна стачка – че наистина има хора, които са издържали до шестдесетия, дори до седемдесетия ден, но че има и случаи, в които здрави мъже са предавали богу дух още на петнадесетия.

С течение на времето все повече и повече хора се обръщаха към мен с молба да прекратя гладната си стачка, изтъквайки какви ли не аргументи – сред тях и това, че бих бил по-полезен като публицист или като протестиращ по софийските улици, отколкото ако направя удоволствие на наглеците в правителството и парламента, като се махна от този свят.

До мен бяха адресирани десетки писма с подобни молби, включително и публични подписки, адресирани от хора, които винаги са били безспорни авторитети в моите очи. Няма да забравя откритото писмо, подписано от трийсетина интелектуалци, сред които и Борис Христов – моят учител по кураж и поезия. Нито пък изключително сърдечното и човешко послание на д-р Любомир Канов, нито пък десетките писма, които се стичаха в пощенската ми кутия от всички краища на света. Искам да кажа на всички: благодаря ви! Благодаря ви, че разбрахте моя жест и ме подкрепяхте в тези трудни дни – най-трудните в моя живот.

Отговарях на всички, че сега не е моментът дори да се мисли за прекратяване на гладната стачка. В същото време обаче състоянието ми бързо започна да се влошава. Изглежда Мери е споменала сред най-близките, че нещата отиват на зле, след като един ден бях изненадан от посещението на децата си – на Тея, Стефан, Йоан, Кристиян и Борис, които побързаха да кажат, че говорят и от името на тяхната американска сестра – Ела. Всички те ме помолиха да прекратя гладната си стачка, казаха ми, че животът е по-важен от смъртта, че не биха искали да обитават ограбеното си бъдеще, ако аз не се върна към него.

Беше искане, на което трудно можеш да кажеш “не”, и с мъка на сърце им обещах, че ще размисля и ще реша до няколко дни. Не успях да ги убедя, разбира се, стана им ясно, че просто отлагам с надеждата да спечеля в тази обречена битка. Събраха се в стаята на най-малкия ми син и дълго и разпалено обсъждаха какво да правят по-нататък.

С никакви няколко дни не съм разполагал обаче, както се оказа. Същата нощ, след като няколко часа повръщах стомашни сокове, най-сетне се съгласих Мери да ме откара на преглед в Александровската болница. Там след първоначалния преглед ме натикаха веднага в реанимацията – и там, вече на болничното легло, научих какво са решили децата ми в снощното си общуване. Медиите бяха разпространили тяхно открито писмо, с което те обяваваха безсрочна гладна стачка.

Това беше вече решително в повече, отколкото един баща би могъл да понесе. Като научих за това, веднага извиках Мери и я помолих да съобщи пред журналистите, че прекратявам гладната си стачка.

По-късно научих от лекарите, които хвърлиха огромни усилия да ме спасяват, че всъщност съм бил на ръба – с отток в мозъка, с практически неработещи бъбреци, с кетоацидоза и хипоксемия – въобще в състояние, при което дори и забавяне от един ден би било фатално. И само на упорството на Мери да бъда прегледан, което аз твърде дълго пренебрегвах, дължа факта, че оцелях.

Това са и пораженията, с които се боря и досега. След гладната стачка следва режим на захранване и едновременно с това – на лечение, от който още не съм излязъл. Това е и причината да не бъда заедно с всички вас на площада, за което сега горчиво съжалявам. Но ако наглеците, узурпирали властта и суспендирали обществения договор, упорстват още седмица, и това ще се случи.

И ще се случи, защото животът наистина е по-силен. Това е големият урок, който получих от своите деца – за да го запомня завинаги.