Говори Пловдив: Този вид житейски тъги

Напоследък голям смях пада, граждани – по цял ден се смея и не мога да спра.

 - И `що се хилиш, когато на нас ни е тъпо? – ехидничат в Пловдив.

 Ами явно стигнах границата на поносимост, до която може да се преживяват гадостите като гадости и преминах отвъд, където или трябва да се гръмнеш, или да започнеш да се хилиш. А като типичен пловдивски кибик, аз винаги искам да разбера какво ще стане накрая, затова оцелявам със смях. През смях. Въпреки смеха. Или както там се описват научно този вид житейски тъги. 

 Но как да не се смееш, животът ти поднася такива иронии, които само с просто мислене не можеш да докоснеш. Например, излиза онзи ден тъй нареченият премиер Орешарски пред групичката бандити, наречени Пленум на БСП и чете програма, умно и прекрасно озаглавена  „Държавност, развитие, справедливост”. С други думи – ние сме стожери на тези три неща, пък онези, дето искат да ни свалят от власт, са против тях, гадовете му с гадове.

 Представяте ли си? Държавност – с грешката Пеевски начело на службите. Добре де, и с грешката Йовчев да е, каква е разликата? Развитие – с 1 милиард лева, предназначени директно за крадене, отделно комисионите от програмирания в програмата рестарт на АЕЦ „Белене”, за които пари другарите тепърва има да се джафкат. Справедливост – под флага на руските имперски интереси, изритването ни от Европа и вечното управление на рубладжиите като висша форма на развитие на българската материя. И на величавия български дух.

 Но безсрамието на комунистите не свършва дотук. Е, да, теоретично се знае, че то не свършва никъде, защото е като самата Вселена, както я описва Стивън Хокинг - крайна, но неограничена. В случая имам предвид, че онзи ден на Бузлуджа въпросната премиерска програма беше директно възхвалявана чрез циците на млади девойки, наконтени в бели потничета с надпис: „Шанс за Орешарски”.

 Циците ми харесаха.

 Някои, де. Да ме прощава Мая Манолова, ама с гравитацията шега не бива. Нито с времето като естетически фактор. Имам предвид онази естетика, според която в даден момент делта t абстрактното време неизбежно запълва дадено конкретно пространство и оттогава насетне уважаващите себе си дами не бива повече да се контят в потници. А тя се беше наконтила, при това не в бял, а направо в червен. Май искаше Мая да стимулира бузлуджанските бикове. Или последните живи партизани сред събралата се на върха комунистическа гмеж, кой да ти каже. Така или иначе – картинката не беше красива, а грозна.

 Още по-грозна стана работата обаче, когато заговори другарят Станишев. Той отдавна е известен със способността си да овони здраво дори най-парфюмираната ситуация, но с всичките си изказвания напоследък директно пръска около себе си не просто воня, а отрова. Сигурно си дава сметка, че дните му и като мандатоносител на скапаното правителство, и като лидер на БСП, да не говорим за дните му като някакъв фактор в европейската политика, вече отминаха, затова гледа за последно да клъвне де когото докопа. Пък след него – и потоп.

 Честно, най-смешно ми стана, когато заговори другарят Станишев за свободата на словото и картинно описа как те, комунистите, са истински гаранти за нея, а при ГЕРБ никой гражданин не можел свободно да се ползва от това си демократично право, защото се страхувал неистово.

 По този повод не мога да не споделя некои умни съображения.

 Първо, аз лично пиша по медии от 1981 година, оттогава се смениха поне 13-14 правителства, така че прекрасно знам кога словото в България е било най-свободно.

Няма да влизам в детайли, ще кажа само, че това никога не е, когато комунистите са на власт, независимо дали пряко или чрез подставени лица. Което всъщност доста стеснява времевия процеп, но, така или иначе, точно при комунистите проблемите с медиите тук са най-големи - независимо дали говорим за проблеми на повърхността, пряко видими за публиката, за проблеми в самата тъкан на медийното пространство, които се проявяват по-късно, понякога след години, или за двете заедно.  

 Второ, другарят Станишев очевидно бърка темата за гарантираната от закона свобода на словото с темата за несвободата на словото, гарантирана от автоцензурата. Това знае човекът, това говори. Откъде да му хрумне, че за един политически лидер то означава проява на непростим непрофесионализъм в сферата на демокрацията, точно по същия начин, както автоцензурата е проява на непростим непрофесионализъм в сферата на медиите.

 Трето, ако исках другарят Станишев да ми пази демократичните свободи, щях лично да го помоля за това. Или направо да емигрирам в Москва при Путин, доколкото там демокрацията е вече постигната мечта, а тук ще трябва да чакам поне още четири години, докато Орешарски, заедно с БСП, ДПС и Атака, се борят за нея.

 Друг е въпросът дали аз трябва да емигрирам в Москва или на Станишев трябва да му се отнеме българското гражданство, задето работи срещу националните интереси и да бъде пратен да си строи любимия комунизъм там, откъдето ни е дошъл на главите. Така твърди поне един приятел в Пловдив, който по този повод задава и сакралния въпрос:

 – Къде спят българските националисти, та не повдигат решително темата?

 Истина е, ако Доган работеше срещу българските национални интереси толкова очебийно, колкото Станишев, досега щеше да бъде или в затвора, или в изгнание. А на него България все пак му е родина, докато на Станишев – не е.

 Но да оставим мъртвите да погребат своите мъртви, а аз да ви споделя другото изключително смешно нещо. Две смешни неща по-точно.

 Първото е, че миналия вторник МВР пръдна в трамвая и го умириса, като разигра една откровена провокация срещу протестиращите.

 Кой точно от службите я направи, защо и как, е допълнителен въпрос. Важното е, че другарите с палки, дето никога не могат да решат адекватно дали собствено са мутри или ченгета, си реализираха поне три цели.

 1. Изпуснаха парата от самите себе си, като побиха малко граждани, `щото много умора от бездействие им се беше натрупала и по-малодушните от тях започваха вече да се питат дали не получават напразно заплатите, които им плащат същите тези граждани.

 2. Атакуваха пряко и целенасочено точно журналистите с камери, за да покажат на всички, че не може да се показва току-така истината за каквото и да било в тази страна, нищо че той другарят Станишев си ги дрънка някакви за свобода на словото и други дивотии.

 3. Направиха малка проба и вече знаят как би реагирал протестът в по-изострена ситуация, за какво трябва да са готови.

 Е, това са сметки без кръчмар, защото ченгетата дори не могат да си представят на какво са способни хората, когато избеснеят наистина, но засега очевидно са доволни от пробата и резултата. Поне Йовчев изглежда доволен.  

 Второто смешно нещо в ситуацията е как журналисти и политически наблюдатели вече цяла седмица се гънат и се правят, че не МВР пръдна в трамвая, а някой друг и се чудят кой - като най-често се оглежда за неизвестен извършител. Има дори такива, които пък публично се чудят дали самите те не са пръднали, чак дотолкова са готови да прикрият полицията с телата си на амбразурата и с наивния въпрос – ама какво се случи.

 `Ми това се случи, бе, колеги – полицията направи стандартна провокация. Там бяхте, не видяхте ли? Не се страхувайте, че ако тук и сега се възползвате от свободата на словото си и го кажете открито, някой ще ви бие. Нали другарят Станишев вече ни освободи от този страх? Или не успя?

 Ето, на този вид житейски тъги напоследък се смея, граждани. И няма спасение - щом съм роден в тази страна, очевидно ще си умра не от друго, а от смях. Или поне със смях на устата.