Доживяхме 2013. Или за парадоксите на протестите

Фотограф: Красимир Юскеселиев

Препубликуваме текста на Диана Иванова от вестник "Култура".

Доживяхме юни 2013.

Не ми хрумва нищо по-добро, с което да сравня усещанията си преди и по време на протестите, отколкото с думи на Вацлав Хавел.

В едно от прословутите си отворени писма през 70-те години на миналия век до комунистическия чехословашки президент Густав Хусак дисидентът Вацлав Хавел пише: Малко по малко загубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое кога се е случило, кое е било преди, кое - по-късно и чувството, че всъщност е все тая, ни задушава. През 1989 г., вече по-оптимистично, Хавел казва:

Времето отново става видимо, сякаш отново се включваме в историята

Не можех да участвам в протестите толкова, колкото ми се искаше, и в момента отново ги следя от чужбина, но докато бях в България, се опитвах да разбера хилядите чувства, които се бореха в мен. Така се случи, че протестите съвпаднаха с работата ми по документален филм и гледането на десетки архиви, включително от протестите през 1989, 1990, 1997… През деня гледах и слушах скандиранията «оставка» и «мафия», вечер се присъединявах към множеството, щастливо искащо «оставка» и скандиращо «мафия»… На протестите срещах приятели, които отдавна не бях виждала, запознавах се с нови хора – по-млади, по-възрастни… Една част от мен беше щастлива, друга стоеше странно безразлична и малко тъжна… Опитвах се да разбера тази, която се противеше на колективното щастие. Дали и в мен не беше започнал да говори цинизмът от толкова неслучили се протести (все пак вече съм на 45 и те стигат, както се пееше в една песен…). Дали защото съм с единия крак в България, с другия – навън.

После се наложи да обяснявам протестите и това, което става у нас, на множество приятели – германци, англичани, руснаци, турци, гърци… Виждах едно – че за мен най-важното си остава това потапяне в колективното щастие на протеста вечер, това плуване в емоции, които не предполагах, че вече ще ми се случат, и как плахо, но мощно тези емоции вече не искаха да ме оставят на мира. Нещо подобно на начина, по който идва любовта – нежно, но мощно…

Познавам тези чувства и

познавам тази колективна енергия на споделеност от друго място

– от фестивала на спомените в Бела Речка, който съорганизирам вече 10 години. Знам, че една от причините да правим този фестивал беше именно преживяването на чувството за заедност – с непознати хора, което изгубихме като нация през 90-те. Всъщност – за да съм по-точна – мисля, че за кратко преживяхме това чувство през 90-те, но никога, никога хора от моето поколение не са познавали това чувство истински. Заедността, с която израснахме в късния социализъм, беше на «задължителната доброволност». Свободата да правиш доброволно нещата, които искаш, да участваш заедно с други в създаването и отглеждането на нещо свое и да го отстояваш – това чувство започнах да преживявам едва в Бела Речка. Това преживяване е още по-силно, когато се случва в една малка, почти маргинализирана и отхвърлена част от България, изоставена и тъжновата. Но без такова чувство не си струват усилията да разбираш историята и травмите й. Като с любовта – тя те тласка да разбереш, да споделиш, да приемеш, да потънеш дори в историята на другия.

Ще разкажа една случка от този фестивал, защото за мен тя е свързана със ситуацията в момента. През 2009-а година Евгений Михайлов прожектира кадри от 1989-а година, прословутите реплики с «най-добре е танковете да дойдат» на Петър Младенов, произнесени на 14 декември 1989 година и довели до студентската стачка и оставката на Младенов през лятото на 1990-а. В аудиторията, бившата кинозала на бившето читалище, бяха много ученици от Монтана, Враца и Видин, както и много млади хора от София, които за първи път гледаха тези кадри. Нещо повече – те за първи път чуваха тази история! Особено децата от Северозападна България. Имах чувството, че те изпитват нещо подобно на моите първи филмови сблъсъци с Втората световна война. Историята на 14 декември, белязала като травма нас, тогавашните студенти и всички, преживели я, я нямаше в тяхната памет. Тя не е била разказана от родителите на тези деца от Монтана, Враца и Видин, защото те са преживели друга 1989-а – без протести, с шушукане, страхове и плахи планове за бъдещето. Не е била разказана и от учителите, защото и те са преживели нещо друго. Това плурализиране на паметта, което за всички нас след 1989 година е именно и една от най-важните форми на свобода – свободата да имаш различни спомени и свои преживявания от определени исторически събития – и която прави погледа към историята по-интересен, защото зависи от твоето участие, e един от смислените центрове на този фестивал. Осъзнаването на парадокса, че

историята се е случила на много места по различни начини

и последвалите въпроси – какво правим с толкова много версии на историята, как разказвам и защитавам моята? Какво правя, когато се срещна с множество, което не знае, не е имало откъде да прочете и да види, че като мен травма са преживели мнозина?

Фотограф: Георги Кожухаров

Тъй като 1989-а често се появява като сравнение сега през 2013-а и често чувам Евгений Михайлов да настоява да не забравяме манипулациите оттогава, както и фактът, че преходът и промяната започват с подмяна (мирните протести са наречени тълпа екстремисти от «Работническо дело» и Българска телевизия) – си задавам отново въпроса: как и от кого очакваме признание за това? Как това, което ние сме преживели, да стане «колективно преживяване» на цялата страна, да се постигне консенсус за фалша оттогава? И въобще –

по силите ли е на един протест през 2013-а да пренареди историята, да премахне пластовете на фалшификация

да спре подмяната на събития и значения? И какво правим с хората, които все пак помнят и са преживели друго?

Има вероятно нещо символично в това връщане към 1989-а. То ни напомня, че колкото и да сме помъдрели, поумнели, приели, опитали се да се смирят със случилото се, телата ни никога не забравят гнева и унижението, с което сме се принудили да живеем години наред. Като студентка по журналистика тогава аз самата никога няма да забравя собствения си шок от репортажа на телевизията след митинга на 14 декември, след това уникално за мен тогава преживяване на колективно щастие, думите «тълпа екстремисти», «заплаха за реда в страната», «няма да допуснем». Няма да забравя и разговора с майка ми, която на следващия ден ми се обади от Монтана с думите: «не излизай по улиците, майче, става страшно». Това първо осъзнаване, че собствената ми майка вярва на единствената телевизия тогава, а не на мен. Това страшно противопоставяне на столица и провинция, тази омраза, която започна тогава… Този шок ме накара да напиша дипломната си работа на тема «Масовият човек и неговият телевизионен образ», да изгледам купища архиви и рулони в телевизията тогава… Явно съм търсила начини да смиря стихийните си чувства, невъзможността да си обясня…

Двайсет години по-късно, в разговорите с ученици от Северозападна България, разбрах, че е изключително важно как разказвам тази история оттогава. Не мога да накарам никого да приеме моята история. Ако го правя искрено, почтено, талантливо, без насилие – тя може би ще бъде чута. Но това е избор на това следващо поколение, върху който аз не мога да влияя. Самата аз помня отегчителните разговори с ятаци и партизани, когато ни връчваха пионерски връзки, техните истории, от които не съм запомнила нищо. Защо? Именно защото те не бяха насочени към диалог и разговор върху миналото, а към потвърждаване на една вече избрана и заучена версия на историята.

Не бихме искали да се превръщаме в това, нали?

На моменти яростта, с която се настоява да се преразгледа миналото, ми напомня онази партизанска едностранчивост, която не познаваше нюанси и която просто беше скучна.

Парадоксът на тези протести сега е, че се случват след години на продължила подмяна на факти и събития, в откровено игнориране на истини именно в нашата страна, лишена от историческа памет, отблъскваща ни с политическия си фалш и лицемерие; че на улиците е поколение, което не помни и не знае нищо за 1989-а, за което навярно Народният съд и възродителният процес са еднакво отдалечени във времето, същото, което не знае какво точно е правила Държавна сигурност преди 23 години.

Същото това поколение, израснало в неавтентична среда, с подменена и фалшива история, роди автентичен протест.

Как да си обясним това?

За мен това е големият парадокс, голямата изненада на протестите и на 2013-а.

"Любовта и истината ще победят лъжите и омразата" – може би мнозина си спомнят тази крилата фраза, казана отново от Вацлав Хавел на Вацлавске намести на 17 ноември 1989 година. И ако България нямаше шанса да има морален стожер на прехода като Хавел, днес едно цяло поколение застава на мястото на липсващите политически лидери и им припомня това. Струва ми се, затова протестите не излъчват лидери, пазят се от тях. Една колективна сила иска да ни припомни това, което сме забравили и изтрили от паметта си, което всъщност още не сме преживели – че можем заедно.

Това поколение, макар и без историческа памет, вече е калено в няколко битки за настоящето и знае как да ги отстоява. То протестира за Рила и Иракли, за Натура 2000. То знае какво значи да си доброволец и да се посветиш на кауза. То знае автентичния смисъл на тези думи, защото ги прилага на практика. То е любопитно, когато му се разказва интересно. То иска да продължи традициите на рода и мястото си и за него България е «моята страна». То иска да мисли положително за страната си и травматичните теми не го плашат.

Наблюдавам това ново поколение в Бела Речка вече 10 години и знам, че то е една нова реалност. Голямата опасност пред общото ни съжителство си остава в липсата на историческа памет и приемственост за важни дати и събития в близката ни история. Както и липсата на отговори – как предаваме и комуникираме историческите истини и знание, така че да стигат, променят, бъдат осъзнати? Достатъчни ли са изследванията и публикациите? Кой ги чете?

Миналото вероятно ще продължава да ни разделя, но преди да се обединим в миналото и за миналото, ние трябва да сме способни да създадем общност в настоящето, тук и сега. Именно това преживяване на колективна заедност, което оставя трайни следи и в името на което човек е готов да отстоява свободата си по нов начин, може да се окаже истинският плод на протестите.

Емоцията променя гледни точки, създава друга нагласа и дързост

друга смелост да се обърнеш към историята. Може би дори – глад за история, за едно ново минало, за едно ново споделяне.

В един разговор в началото на протестите Васко Кръпката ми сподели огорчен най-странното преживяване, което е имал. След разговор с една от протестиращите решили заедно да има малко музика и той организирал всичко доброволно, със свои сили и средства – озвучаване, музиканти, разрешителни… Когато започнал да свири, три момичета дошли при него и му казали: "Моля ви, престанете да свирите, ние не искаме вашия провален преход." Васко посвирил малко и спрял, а начинът, по който разказваше, показваше колко много е бил засегнат наистина. Тази история развълнува и мен, защото си дадох сметка, че и аз с моите 45 години вероятно принадлежа на проваления преход, че и аз нося отговорност за ситуацията, в която се намираме. И че е много лесно да се повторят грешките на нашата история – едно ново поколение в ентусиазма си да отрече предишното, без да направи опит да разграничи хората, отстоявали и отстояващи свободата си.

Всичко това показва, че 2013 година носи със себе си всички клопки на предишните протести и на цялата ни история. Слава Богу, иначе няма да е реална.

Но все пак доживяхме да я преживеем.