Кокалът България

 Натиск заради самия натиск не можел да е повод за отказ от мандат. Това заяви председателят на Народното събрание. Странно, но би трябвало вече да е ясно, че натискът не е самоцел. Че протестът не е някакво инатливо и неразумно дете, което настоява да получи избраната играчка. Очевидно, обаче, не е ясно. Не е ясно също, че зад него не стоят непредставените в парламента политически сили. Не е ясно още, че едва ли зад него стоят и политически сили, подкрепени от икономически кръгове, чиито интереси в енергетиката са засегнати. Известно е кой бди като квачка над сектора, който му снася златни яйца за наша сметка.

Високомерие е да кажеш, че знаеш кой стои зад назначението на Д.Пеевски, но да откажеш да го съобщиш с мотива, че това си е твоя вътрешна работа. Т.е. – да не обременяваш поданиците с излишно знание. Казват, че много мъдрост носела и много печал. Но междувременно поданиците се превърнаха в граждани и нямат нищо против да се опечалят в известна степен. Чувство за недосегаемост издава признанието, че премиерът формално бил придвижил процедурата. Формално. Това го предполагахме. Да не бяха си го признавали. Неудобно е някак след „а“ да не кажеш „б“. Разбираме, че навикът да управляваш безропотни, разедидени и заети поединично да оцеляват човешки същества, е трудно изкореним. Само дето не сме съгласни да толерираме подобни навици повече.

Не сме съгласни, че протестът е просто здравословен обществен натиск „за решаване на наболели проблеми, трупани с години“. Т.е. – да ги оставим да решават тези проблеми, които самите те създадоха и натрупаха. Да ги оставим 100 дни, каквато е практиката.

Въпросът „Това ли е пътят на България в 21 век?!“ е основателен, но много зависи кой го задава. Дали има моралното право да го зададе. Дали е уместно за 21 век да говорят обитаващите комунистическия мезозой.

Омбудсманът си позволи да отбележи, че определянето на нови изборни правила се бави съзнателно. Защо ли му трябваше да поема такъв „риск“. Оказа се, че „Работата на омбудсмана не е да обвинява и да се включва в политическите състезания, а да брани правата на гражданите и да ги представя пред съответните институции.“ Лъжа ли се или г-н Пенчев направи точно това, макар и по телевизията.

Очевидно протестът не демонстрира уважение към институциите, което си е заплаха за демокрацията. За коя демокрация. Ако е за фасадната демокрация с привидно разделение на властите и с дресираните медии, наистина е заплаха.

Юлия Иванчева от „Дневник“ пише, че „БСП не умее да общува и убеждава.“ Мисля, че може, но по своеобразен начин. Докато беше още БКП, „убеждаваше“ с щиковете на чужда окупационна армия. С „народен“ съд. С лагери, убийства, тормоз и контрол. Днес „убеждава“ с ръмжене, ако някой посегне към властовия й кокал.

Юлия Иванчева пише още за партията, че „Тя игнорира, премахва или поглъща заобикалящата я среда.“ В момента прави именно това – игнорира протеста. Прави се, че го няма. Той, обаче, едва ли ще се остави да бъде погълнат. Не и този път.

Партията погълна НЦИОМ, който беше показал 60% одобрение за протеста. Закри го. Центърът беше създаден на 15 декември 1989 г. Създаването му беше една от плахите стъпки към възстановяване на чуваемостта в България. То демонстрира някаква готовност да се следи обществения пулс. От това пък за управляващите се откриваше избор – да проявяват отзивчивост към мнението и нагласите на обществото или да си сложат тапи в ушите.

Днес партията, която тромаво и с неохота жертва чл. 1 от старата конституция, си е запушила ушите и ръмжи на собствения си народ да не й разваля рахата. Да я остави да дооглозга кокала България.

Несъвместимо е черна дупка или политически примати да задават бъдещето на тази изстрадала страна. Студенокръвието към гласа на гражданите го доказва.

Закриха НЦИОМ. На път са да закрият и България. Протестът не спира именно заради това – за да не им позволи да го направят.