ИСТОРИЯТА НА ЕДНА СМЪРТНА ПРИСЪДА. ТРЕТА ЧАСТ

                                                                                 

                                                                       Ако една институция се гуши гузно в                                                                            мълчанието, нека бием камбаната на Истината

                                                                       и Правото, докато я проглуши!

           

            Преди време описах тук накратко казуса „Живко Делков” –  за 24-годишния младеж от Велинград, обвинен през 1984 година в убийството на полковник от армията и съпругата му по следствено дело на Държавна сигурност. Съдебното производство приключва със смъртна присъда на Окръжния съд в Пазарджик. След година присъдата е изпълнена.

            Куриозното в случая е, че няма нито един свидетел на приписваните деяния на Делков и нито едно веществено доказателство за вината му. Обвинението се основава върху самопризнанията на младежа, които той отрича на практика в предсмъртните си писма, осъзнал клопката, в която е попаднал.

            В последните няколко години и трите инстанции на прокуратурата упорито отказват да предприемат действия за възобновяване на делото – по жалби на майката Стоянка Делкова, загубила единственото си дете. Отговорът е категоричен: „няма законови основания!” Родната прокуратура се прояви в случая като последователка на „железния” Феликс Дзержински. „Никой от аргументите на обвинението не може да бъде по-силен от самопризнанието” – е написал „рицарят на болшевишката революция”. Но независимата балистична експертиза на гражданската инициатива за възобновяване на делото доказа, че балистичната експертиза на следствието е неистинско доказателствено средство. А това е достатъчен аргумент делото да бъде възобновено по силата на член 422. (1) 1. на НПК.

            Правният абсурд в това дело се оформя окончателно със записаното в мотивите на присъдата. Превъзпитанието и личната превенция на подсъдимия не могли да бъдат постигнати с по-леко наказание, затова му наложили най-тежкото – смърт чрез разстрел.

            Във втората си статия отбелязах, че при създадените обстоятелства майката Стоянка Делкова, вдовица и инвалид, бе принудена да подаде жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), позовавайки се на член 2 от Европейската конвенция по правата на човека – правото на живот, на член 6 – на правото на справедлив съдебен процес и на Протокол № 7 на конвенцията, член 4, алинея 2, където е записано: „Възобновяване на процес....ако има свидетели за нови факти и новооткрити обстоятелства, или за съществен порок на предидущия процес, които са повлияли за неговия изход”. В края на жалбата майката заявява: „Под наблюдение съм от злонамерени хора и се опасявам да не ме сполети участта на жалбоподателя пред ЕСПЧ Никола Колев, убит през 2002 година. Не съм сигурна, че Вашият отговор на жалбата ми ще стигне до мен. Затова ви моля писмата Ви да бъдат изпращани с копия до д-р Александър Попов” /следва адресът/.

            Жалбата е подадена с обратна разписка на 19 ноември 2012 година и получена в Секретариата на Съда на 26 ноември. Няколко дни по-късно Стоянка Делкова изчезва, а на 21 януари 2013 г. трупът й бе открит в околностите на Велинград.

            В настоящата статия ще представя част от последвалите събития. С писмо от 2 януари 2013 година уведомих Секретариата на Съда за изчезването на Стоянка Делкова, а по-късно и за убийството й. Вместо отговор по казуса „Делкови – син и майка”,  Секретариатът ме уведомява, че писмото ми е получено, „от което е видно, че желаете да подадете жалба до Съда”. По-нататък се обясняват условията за изготвяне на една жалба. Отговорих, че е налице недоразумение: не съм отправял жалба и очаквам становище по казуса „Делкови”. Опасявайки се и жалбата на майката да не е „изчезнала”, изпратих копие от нея и на резюмето на английски  на документалната ми книга „Гибел. Историята на една смъртна присъда” (София, 2009 г.). Съмишлениците ни и аз се надявахме на отговор за допустимост на жалбата до два месеца, каквато е практиката на Съда, но в случая не се получи. В Практическото ръководство на Съда е записано: „Някои жалби се преценяват като спешни при наличие на непосредствена физическа опасност за жалбоподателя”. И още: „При смърт на жалбоподателя Съдът преценява дали да продължи да се занимава със жалбата, от гледище на защита на човешкото право. Такъв процес възниква, когато жалбата засяга законодателство, правна система или практика в съответната държава”.

            Казусът „Делкови” отговаря и на двете условия. Най-напред с предупреждението за смъртна опасност над жалбоподателката, след това с неоспоримата правна значимост на казуса: липсата на съдебен контрол върху отказа на прокуратурата да възобнови едно дело. В редица европейски страни той е налице, а в Германия, Франция, Италия, Чехия дори самите осъдени могат да се обърнат с пряка жалба към съда. В нашия случай прокуратурата злоупотреби с правото си на отказ, вместо да предостави казуса на Върховния касационен съд за окончателно разрешение.

Не е без значение и броят на жертвите около този казус, който нарасна на три. Един от заподозрените в убийството на Стоянка Делкова, бившият полицай Малин Бозев, се самоуби според основната версия, или е убит според друга. И най-същественото: казусът илюстрира ярко генетичната връзка комунизъм-посткомунизъм в България.

            След ново двумесечно напразно очакване на отговор бяхме принудени да се обърнем към председателя на ЕСПЧ г-н Спилман с писмо от 7 април 2013 г., постъпило в Секретариата на 15 април, за да го запознаем с възникналия проблем. С друго писмо след още 2 месеца, информирахме г-н Спилман за някои нововъзникнали обстоятелства. До този момент отговор не сме получили. В писмата освен пощенският ми адрес, бе посочен и електронният, наред с номера на мобилния ми телефон.

            Както е известно, представител на България в ЕСПЧ е г-жа Здравка Калайджиева, бивш адвокат-правозащитник. В доклада й „Съдебната реформа – крачка напред, две назад” от 31.01. 2001 г. тя заявява: „Прокуратурата е безспорно най-тясно свързаната с Комунистическата партия структура... Правомощията й я превърнаха в успоредна съдебна власт, годна практически да правораздава избирателно и без решение на съд... Правосъдието е заместено с волята на прокуратурата”. Съвпадението с нашето гледище ни накара да се обърнем към г-жа Калайджиева с препоръчано писмо от 17 април 2012 г., месеци преди описаните тук събития. Поставен бе въпросът за последната инстанция в прокуратурата - Върховната касационна или главния прокурор, след чиито отказ една жалба може да бъде представена в ЕСПЧ.  При централизираната йерархична структура в прокуратурата за нас това е главният прокурор, съгласно член 126. (2) на Конституцията, който гласи: Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. И член 139.(2) в Закона за съдебната власт, където е записано: Главният прокурор и неговите заместници могат писмено да отменят актове на подчинените си прокурори. В продължение на 3 години обаче г-н  Борис Велчев подмина 3 пъти с мълчание жалбите на майката Стоянка Делкова. Не изрази становище по проблема и г-жа Калайджиева. Осеммесечното мълчание на ЕСПЧ по казуса „Делкови – син и майка” се нуждае от обяснение. Не е ли  отговорът на жалбата на Делкова до упълномощеното от нея лице  задача и задължение преди всичко на българския представител в Съда? Липсата на отговор третираме като отказ от правосъдие.     

            „Мълчанието е злато” – казваха древните. – „В мълчанието е злото!” – заявяваме ние и с този повик се присъединяваме към масовия граждански протест срещу статуквото.

            До този момент досъдебните производства по убийството на Стоянка Делкова и самоубийството (убийството) на Малин Бозев не са приключили.