ПАК СБЪРКАХМЕ ВАКСАТА

Така, с тази нищо не значеща фраза на недоволство обикновено се пустосват самодейните скиори, които след дълго планирания неделен „спортен полуден” се завръщат от някой благороден и уж цивилизован хълм целите в синини, натъртени и ядни от спортните си постижения. Псуват „звяр и природа”, гледат с ненавист скъпата си екипировка и вместо да признаят пред домашните си, че са „каба скиори” псуват и ругаят ваксата с които са намазали ските. Тя обикновено се използва за да помогне за преодоляване на съпротивлението между  естественото състояние на природата и нашето желание да я покорим. Ваксите, както всичко, създадено за удоволствие струват скъпо и... евтино.Но пък не винаги скъпата вакса е подходяща за съответния пореден сняг. Тоест има антагонизъм между разум, желание и даденост.

Аз не съм скиьор, защото знам, че не ваксата ми пречи, а краката, ръцете и най-вече главата. Онази кутия, в която обикновено се раждат желанията, често пъти несъвместими с обективната и верна действителност. Затова пък като дете измъчвах една цигулка - „четвъртинка”, съседите и паметта на покойните композитори с изключително бездарни самодейни музикални „проекти”. Преди баща ми да разбере моята откровена ненавист към подобна дейност, аз също се оправдавах с лошото качество на колофона. Без да влизам в подробности, ще кажа че той е смазка и върши горе-долу същата работа като ваксата при ските. Но и най-скъпата марка от това помощно средство не докарва и грам талант. Не, не може да те направи Паганини. Колкото и да са амбициозни съответните ти родители. Аз, за щастие имах разумни родители и затова нямам нито претенциите на музикален човек, нито подобно образование. Пиша тези нужни уточнения, за да стигна естествено и до същината на текста, в който най-разочаровано ще обявя, че според моите представи за антиправителствени протести, ние след 60 дни се завърнахме от баирчето натъртени, унизени, с кал в джобовете, ушите, и душите, и с лошо прелъщана ругатня, която не я споменаваме в компанията на чужди хора, за да не се излагаме.

Да, уважаеми дълголетни приятели и съмишленици, да - сбъркахме ваксата. Заслушани в чалгата на медийните сирени, ние като че забравихме защо сме по улиците и площадите. Кое ни прави сила, а не тълпа? И най-важното кога и къде се развива действието. Днес, когато трите единства на действието са вече нарушени и според теорията спектакалът не може да има и нема успех, трябва да призная /никого не ангажирам със скромното си мнение/, че бебето от прекалено дундуркане получи кила, т.е. херния. Затова и не проходи.

За разлика от мнозина хронисти на „дългопроточилата се младост на българския преход”, аз няма да правя исторически аналогии. Както ни е известно в такива случаи - „ако” е забранено понятие и всичко става тук и сега. А тук и сега цели 60 дни нищо не се случи. Да, информационните аганции от Европата и от света даже ни отделиха по едно каренце. Нашите издания и говорещи кутии най-яростно разчопкаха събитията, щото лятото е пагубен период за медиите. После заинтересованите лица се освестиха от първоначалния си стрес и отвориха пак кутията на г-жа Пандора, която в определени мигове се превръща в пещерата на Али баба и 40-те предвождани от г-н Петното съмишленици – и всичко си дойде на мястото. След този очакван и принудено бравурен финал, участниците в драмсъстава заминаха отново и най-заслужено да почиват. Без да им трепне окото. Или както е писал покойния Шекспир: ”Мавърът си свърши работата, може вече да върви”.

”Отело” наистина е отегчителна пиеса като събитийност, но характерите са доста поучителни. Като написах „мавърът”, ми дойде на ум, че през последните 60 дни почти не се споменаваше името на дежурния кръволок, злосторник и потенциален виновник за всички национални беди: Иван Костов. Странно защо интересът към него бе равен на морското равнище.

Може и да е за добро, знае ли човек? Поколенческата въртележка сработи, но уви не в полза на демократичния просперитет и развитие /ако все още има мегдан за такова/ на остатъчното българско население. Всичко тръгна спонтанно, добре и обнадеждаващо. Повече от обнадеждаващо даже. Дори Вежди Рашидов даде точна и много цветиста характеристика на индивида, който стана реален виновник за летните протести. Пеевски /онзи индивид/ явно се съгласи с „първия Мултак на републиката” и не последва никакъв отговор. Едва ли е било от придобита в последните мигове скромност.

Някъде в този чатал от време Станишев и придружаващите го лица се сетиха, че печатницата на БНБ не е само място за уж международна далавера, и пуснаха „американките”. Става дума за печатни машини, не за долари. Българите сме скромни хора и на левчета кандисваме, когато жаждаме да бъдем корумпирани. Това беше малко преди да разберем, че Дездемона току-що си е изтървала носната кърпичка, а Яго ще се окаже гъз. И Яго не ни подведе. Облече си казионните фланелки и шапки. Взе напечатаните /може би в Костинброд/ партийно-скучни плакати и пак в името на България, дори понесе 60 метрово национално знаме. Публиката можеше да реве на воля от живата картина.

Господи, колко национални предателства са се вършили и стават в името на изстрадалата ни и окрадена до кокъл страна. Тук държавността няма нищо общо. Защото не можеш да пишеш, четеш и приказваш за отделни корумпирани тунеядци, когато с няколко банкноти можеш да корумпираш махали, квартали, села и градове. Мозъци и души. И на онези, които им дойде тази библейска идея за 30-те сребърника да не мислите, че им пука за морала на техните подръжници. Напротив. Те даже отдъхват сега предоволни, че хора като господин-прякор Петното ги подкрепят. И даже искат да се разправят с непокорните „по бързата процедура”. И ще им разрешат, но не явно и открито. Защото майсторите на Цветлин Йовчев и на директора Писанчев в ДАНС няма да остават безработни, я...

Всяка подобна проява на платена подкрепа е началото на едно дълго и тъжно вербуване. За какво мислите,че „Оня, който получава плесници”/пак трагикомичен герой/ - Мишо Шамара, тръгна да защитава незащитимото. На добра, воля? На ползу роду? В името на някаква дълбока прикривана и таена доблест? Глупости и сръбска музика... Нали трябва да си плати борча, че не прави интелектуално-родолюбива затворническа компания на прочутият си бездарен еш-Ванко-1. Но нему и подобните му „дисидентката” Татяна Дончева да им бере гайлето, а може и да ги направи лидери в партията си, ако все още си спомня как се наричаше тя.

Шамаросан веднъж, Биг Ша си мисли, че с тези си летни турнета в София приключва наговата зависимост. Много се лъже. Тя – зависимостта едва сега започва, за да завърши като при приятелството на Веселин Маринов с МВР-бонзите и други подобни трубадури на къртовските усилия, инцестирали кошмарът за известност и бездарие. Странно, как трите близначки от Горна Джумая В. Н. и Л. не се появиха на панахидите в защита на правителството? Те за 30 секунди пред камерата и 300 инфлационни лева биха глътнали живи стоножки.

Е, за тези хора ли трябваше да се вади бяло пиано пред паметника на „Цар Освободител” /пореден български нонсенс в разкрачената ни любов и синдром от Стокхолм/? Заради подобни люде ли трябваше да се хаби толкова физическа и интелектуална енергия, та да се подържа темпоритъмът на протестите. Определено не. И тук е грешката. Известно е, обущарят не трябва да си вдига погледа по-високо от обувките. Британците в своя кодекс на честта са написали изрично и още преди векове, че синът на слугата също ще е слуга. Кому беше нужно да се обикаля 60 дни в „опознаване на столицата” за да разберем, че хора, които заради чифт ботуши и парче хляб напускат бойното поле преди един век, не могат да имат читави наследници.

Тук винаги ни прави зла услуга и криворазбрания национализъм и попули-патриотизмът, които вършат чудесна черна работа. Защото става дума за конкретни веществени облаги. Хляб и цървули. А не за осмислена свобода и помощ на поробения брат. Така е и до днес. Вярно е, че не може да се угоди всекиму. От цар Киро до Кристо всички уж имаме българска кръв. Но едва ли бащицата Станишев, който все му се иска да управлява ”с таланта на всички българи”, ще се обърне към световния художник да заперди чинията на Бузлужджа с червен байряк и да се приключи с тази комунистически кич и рефлекс. Не, той повече иска да управлява с мурафетите на цар Киро, защото някак си са му по-близки и по-разбираеми от иначе влюбената му душа.

Ето защо новото поколение идеолози-лидери на протестните митинги зациклиха. В техните упътвания по „Ръководство на недоволства и спонтанни народни изблици”, феноменът България не фигурира. Турция я има, Русия също, Близкия изток е особено застъпен, но България не е... Защо ли? Защото нищо не зависи от България, нито в Европа, нито в света. Защото не са напразни страховете на западноевропейците от наша милост. Защото дълбоко в себе си, ние сме покварени от комунизъм, беднотия, скодоумие и лошо възпитание и образование.

Никой няма да тръгне да се оплаква от Юлия Кръстева или Асен Игнатов. Напротив. Но колцина българи са с техния потенциал и морален статут. Затова пък доста нашенци, докарали се до депутати и други звани имена, в странство се държат като тотални имбецили. За това поведение може да се напише доста дебел том.

А защо е така? Защото повечето от нас са убедени, че всичко се получава или с купон, или с ОФ-бележка или с протекция на някой братчед от позабравен клон на рода ти. Затова и управленията ни от 1989 насам са все ялови. А когато се появи някой наистина мислещ и далновиден управленец, веднага влиза в сила крилатата фраза на Елин Пелин, че в България се ражда единствено гений на завистта. И то на най-първосигналната завист. Защо той, а не аз? И доводи, като: тъп си, нефелен си, порочен си, лъжлив и крадлив си, Калина Илиева си, обиждат сънародниците ни.

А ние априори сме много обидчиви. Това казват, било от турското робство. Глупости на търкалета. Това си е от кошмара на неосъществения скиьор или цигулар. От уравниловката на тълпата, от комсомолските вечери край бригадирския огън и от „канонизирането” на Сталин, Георги Димитров, Марек, Тодор Живков, Илия Павлов, братя Илиеви и братя Галеви в покровители на нацията.

А те са откровени мерзавци и бандити. Че нали, ако беше въпрос на морал, шефката на политическия кабинет на Пламен Орешарски със страховитото име Дивизиева не би била назначена на това благо място в седмия месец на напредналата си бременост с огромна за нашите представи заплата. Седмица след това тя излезе законно в отпуск по майчинство, но съпругът й – министър на културата от същото правителство със сигурност ще помоли първата си съпруга, която е пък е здравен министър и действащ лекар-експерт, да акушира бебето, както стори с първата дете на Сергей Станишев. Просто щото, нали, всички си оставаме приятели след всички мерзавщини, които сме сторили. Нали сме леко раними същества, разбираш ли... И сираци при това. С тежко детство.

Не, никак не се разбира това и подобни флиг-флаци от порядъчните хора. И по този повод, между маразъма и надеждата, 60-дни на протеста отминаха в небитието. Вярно, повечето хронисти пишат, че засега това е добре, но на есен... Ох, като дойде септември, и тогава ще им дадем да се разберат. Сега само малко дъх да си поемем, пък и нали е лято, нали е време за море, а ние сме млади, умни и красиви. Пък и сме средна класа. Тоест парици за едно море все ще се намерят.

Съгласен съм, но защо ли си спомням за онази еуфория след победата в Крестнеското дефиле в една от Балканските войни над андартите. Кралската гръцка особа се спасява с позорно бягство, нашите офицери пращат победното известие в Букурещ, където след часове ще бъде подписан ужасния за България мирен договор. Но... преговарящият генерал слага от гузна небрежност телеграмата в джоба на китела, под ордените си. Дори не я прочита. И така пак сме на страната на потърпевшите и вечно битите. От гузна небрежност. Крайно време е да се разбере от всички, които могат да четат, чатат, и други интелектуални уж умения са придобили:

Когато една държава се проваля и не може да постигне никаква политическа централизация на мнения и действия, каквито и да са те, и колкото и да са болезнени, обществото рано или късно изпада в положение на хаос. Тоест в това положение, в което ние живеем повече от двадесет години. И все бъркаме ваксата или колофона. Както ви се харесва? И тук никакви обидени физиономии или гневни текстове, криещи горчивините, не помагат и няма да свършат работа. Оптимизмът преди всичко трябва да бъде премерен. Това го знаем от притчата с маймунката и кокосовия орех, която не го ситуирала на точното място точно преди да го глътне, жадна за екзотичното мляко.

Но, ей го къде е септември прочее... А после идва и времето за ски.

P.S. Докато аз се занимавам със слабо производителна и ниско платена дейност, един световно неизвестен нашенски селски Нострадамус съобщил пред медиите, че другарката Мая Манолова била отгледана от извънземни, но това не е най-лошото, според пророка тя щяла да бъде следващият ни бъдещ президент. Да ни е хайрлия и дано не съм жив да го видя това чудо!