С.И.К.Т.И.Р.

Преди седмица Вивиан Рединг отправи послание бъдещето да се гради с памет за миналото. Имаше предвид 23 август 1939, когато два тоталитарни режима подписват пакта „Молотов – Рибентроп”. На никого не изръмжа през зъби, не тропна с обувка по катедрата – още по-малко с валенка. Предполага се, че в 2013 миналото е вече осъзнато и преосмислено. Дали от всички.

Порозовелият паметник на окупатора маркира преосмисляне на гранитното нещо в центъра на София. Не е случайно, че неизвестният художник избра именно розовия цвят. С него през 1990 чехът Давид Черни боядиса съветски танк. При първоначалния потрес изчистват танка. Но после се намират депутати – чешки депутати, които отново го боядисат в розово и така си остава. Не е ли твърде нежна тази проява на протест срещу потъпкването на Пражката пролет от 1968, макар и красноречива. Тя няма да върне Ян Палах към живите. Нека поне неговата саможертва бъде клада за нечии съвести, по-точно - за липсата им. Някога.

23 години по-късно изразът на солидарност към чехи и словаци предизвиква възмущение и гняв. България продължава да живее в миналото. Официалната реакция у нас и на изток е отказ от това бъдеще, което визира Вивиан Рединг. Реакцията е избор не за живот, а за съществуване в миналото, където витаят призраците на Варшавския договор, на отзивчивите братски армии и атмосферата на Студената война. Реакцията е носталгия по времето, когато големият брат се разпореждаше своеволно в източноевропейския си харем.

Два тоталитарни режима, тръгнали като съюзници, но станали врагове. Победителят си оплете паяжината из половин Европа. Със съгласието на съюзниците, които щяха да му бъдат врагове, ако пактът „Молотов-Рибентроп” беше останал в сила. Липсваха ли концентрационни лагери на територията на победителя от този разпаднал се пакт. Нямаше ли голодомор преди Втората световна. За непримиримост на принципи и ценности ли е ставало въпрос или за нещо друго.

Варшавският договор нахлу в Прага, защото там падна цензурата. Защото се допусна да звучат различни мнения от това на Москва. „Наложи се” да дойдат танкове и братски армии от „солидарност”. Контрареволюция ли е да искаш страната ти да се развива така, както тя самата реши. За да достигне стандарта на цивилизования свят – включително и на победените от войната. Този стандарт те постигнаха благодарение на плана „Маршал”, от който страните от Източна Европа бяха изключени. Изключиха ги вдъхновителите на инвазията през 1956 в Унгария и през 1968 в Чехословакия.

Ако съзнанието ти е аварийна спирачка пред всяко желание за самостоятелност и независимост, ти си пречка за нормалното бъдеще. Официалната българска реакция по повод розовия паметник го доказва. Тя бележи сегашната и бъдеща несъвместимост на днешното ни правителство с европейските представи за естествено битие, национална независимост и континентална съвместимост, както и що-годе хармония с цивилизования свят.

Вивиан Рединг говори за времето, когато започва нацистката окупация, последвана скоро от съветската. Мнението й е, че различният исторически опит не би трябвало да разделя Източна и Западна Европа повече. Че всички ние трябва да имаме памет за жертвите на тоталитарните режими и за хората, които са им се противопоставяли. Че това е дълг към новото поколение и към бъдещите такива. Че не трябва събитията да избледняват в тяхната памет. Че трябва знание за истината, на която не са били свидетели. Че не трябва нищо да я размива и отклонява в глуха линия. Че формално мир и демокрация са постигнати. Говори и за опасността това постижение обаче да не е обратимо. Защо ли. Имало е защо, макар че едва ли г-жа Рединг е имала предвид конкретен случай. Само че той сам се натрапва.

Страната ни беше остро разкритикувана за розовия паметник от Москва. Властта у нас не реагирала по „нужния начин” на нейните „многочислени безпокойства относно подобни актове на вандализъм”. От Москва са поискали и наказание за порозовяването на гранитното нещо.

Следват гърчове. „България има международни ангажименти да поддържа тези паметници. Тук не става въпрос за политическа целесъобразност. Оскверняването на паметник е нещо, което не трябва да се случва.” Това казва министърът на външните работи на Република България през 2013. Не през 1968 или 1984.

Какво изобщо значи „оскверняване”. Не е ли вандализъм да наречеш „оскверняване” това, че някой е боядисал окупатора на страната ти в розово. Или зависи коя е страната.

„Пейте, робини.

Грей и ти слънце в таз робска земя.”

Каквито и международни ангажименти да има България с миналото, към което принадлежеше, тя вече има такива с  Европейския съюз, на който е член от известно време. И е крайно време да препотвърди лоялността си именно към него. Освен, ако все още тихичко не подкрепя нахлуване и допускане на влияние в суверенни държави по каквато и да е целесъобразност. Освен, ако не смята претенциите на чужда страна и посолство за задължително удовлетворими – сега и за в бъдеще.

Дали ни е нужно правителство с подобна политика, протестът отговаря вече трети месец. Това, че засега не го чуват, не значи, че така ще бъде и занапред. Защото той продължава. Защото като магаре на мост и като Башар Асад са се залостили във властта и „так держать”.

Вече няма Варшавски услужлив договор. Вярно, че има услужлива пета колона – българска. Колкото и да не й приляга прилагателното.

Отцепници от ГЕРБ създават нов политически проект „БАСТА”. Споменавам факта, без да подкрепям или осъждам. Няма да гадая каква ще е принципната разлика между тях и дали изобщо има такава. Факт е обаче, че една друга партия – независимо от всичко, не се разцепва. Продължава да плува монолитно сред политическия планктон като кит. Защо ли не се цепи. Дали един стар виц не дава обяснение. Другарката питала децата на какво им прилича комунизмът. Всички се изказали. Накрая дошъл ред и на Иванчо. Той рекъл, че комунизмът му прилича на огромен мощен кораб, който плува сред бурното море и цепи вълните. Другарката се възхитила. Иванчо продължил, че на всички от кораба им се повръща, но не могат да слязат.

Едно е ясно. Идва есен. 42-рото Народно събрание ще поднови работа до предсрочното прекратяване на мандата си. Защото само след седмица гражданите на България ще му кажат „сиктир” и повече няма да го търпят. То направи всичко каквото можа, за да ги „помоли” да са неотстъпни. Концентрира в късо време чиста и гъста есенция наглост, алчност и преклонение към скъпото минало, което някога вещаеше днес да сме в светлото бъдеще.

Затова – сиктир за тройната коалиция. Сиктир и за всеки следващ, който направи грешката да мисли, че е недосегаем, ако бодро гази лука. Дори и небрежно да е – пак сиктир.

Сега ще разтълкувам какво имам предвид „сиктир”, за да не ме обвинят в непристойност или каквото и да е.

Свобода за Икономическо, Културно и Технологично Израстване на Републиката. С една дума –  ай С.И.К.Т.И.Р.

http://vbox7.com/play:441ba7ce