За безусловното зло на комунизма

Многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът – най-общо казано – се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата (или обаче повече или по-малко откровената апология) и усилието да разберем. Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко – и същевременно по-беззащитно и по-уязвимо за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е бездруго по-интелектуално и уравновесено – и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание, свидетелство за рана. Второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът.

Ние като че постоянно осцилираме между тези две крайности, само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни (защото това е човешко и защото сме човеци) и справедливи в оценката си (защото това е интелектуалното ни призвание) за същностен епизод от собственото ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнаваната охотно убеденост, че словото не е непременно истина, сиреч „откритост”, a-letheia, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.

При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да пред-поставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича „основна дума”, Grundwort, и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо, без съмнение „многоучено” говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината (Мат. 5:37): „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.”

Та тъкмо към това изначално „да, да; не, не” ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които – именно лукаво – могат да затруднят или дори направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скáлата „добро – зло”. Защото например лявото говорене за комунизма като „епизод от модернизационния процес” изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане „отделни грешки и извращения”. Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец (имам предвид действително конкретно лице) съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче „нормалността” – поне в рамките на интерпретаторския ключ „модерност” – на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно: защото ако предпоставката е „нормалност”, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е „нормално” и „естествено”, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина, освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която – така подозирам – не биха успокоили терминологичните седативи. Подобен (квази-неутрален) начин на говорене предполага, но и произвежда лакуни в паметта – в личната, но и в колективната памет. В бездната на забравата пропадат отсъстващата свобода, репресията, страхът, цензурата, контролираната мисъл и съвест, разобщеността на истината и словото, но също и иначе добре познатите ни социални проблеми: постоянен стоков дефицит, принудително заселване чрез механизма на жителството, изходните визи, задължителните манифестации, насилственото облагане.

Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало, ми се ще да тръгнем от простото „да, да”: Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло – нека изкажем поне този първи и като че най-очевиден аргумент – защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек: разума и свободата (и действената добродетел, ще ми се да добавя). Всичко останало – индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност – е производно и подлежи на тълкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода.

В един епизод от романа на Солженицин „В първия кръг” героят, обикновен човек с множество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното. Отговорът гласи: „Вълкодавът е прав, човекоядецът – не.” Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.

В основата на текста е изказване на кръглата маса: „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно” – 9 ноември 2011 г.

Проф. Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен), на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките и Берлинското научно общество. Автор е на книгите: Неписаното учение на Платон (1984), Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Ренесансът на дванадесети век: природата и човекът (1991), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Две университетски лекции (1997), Кръговрат на духа (1998), Нощта през Средновековието (2000), Loca remotissima (2007).  Има четири издадени стихосбирки: Пясъчен хълм (1999) Пастир на думи (2000), Прозорец на Север (2002) и Сбогуване с предмети и други живи същества (2005). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Марсилио Фичино, Братя Грим и др. Активно се занимава с фотография и води курс по философия на фотографията.