Николай Флоров«Накрая Партията ще обяви, че две и две прави пет и ти трябва да й повярваш. Беше неизбежно, че те рано или късно ще излезат с това твърдение: логиката на тяхната позиция го изискваше. И как не, когато не само значението на опита, но и самото съществуване на реална действителност бяха категорично отречени от тяхната философия. А най-голямата ерес беше разбирането за елементарна гледна точка, тоест обикновен разум. Това обаче, което е най-ужасно, беше не че ще ви убият ако не мислите като тях, а това, че може да са прави. В края на краищата, как можем ние да знаем, че две и две прави четири? Или например че земното притегляне съществува? Или че миналото е неизменно? А ако и миналото, и целия външен свят съществуват само в ума, а ума е контролируем – какво изобщо е действително?» (Джордж Оруел, «1984»)
Оруел ги беше разбрал още в тридесетте години на миналия век, когато и той е бил марксист и е наблюдавал гнусотиите на сталинското КГБ в Испания, от което едва се е спасил заедно с жена си. И то не по друга причина, а защото е бил социалист, а Сталин такива мрази до гроб. Но той, както казват, е «дете на своето време», или както казваше другаря Тодор Живков: «Такива бяха времената...» Но за десарски пигмеи като Гоце, Гоцев, Станишев и останалите партийни математици, за които доскоро две и две правеше пет, е нужно друго мислене, за да престанат да държат пресата в ръцете си и да крият престъпленията си от справедливостта. А ако не разбират, пресата трябва да им се отнеме. Тук на помощ идва Ноам Чомски:
«Модерното индустриално общество се е развило чрез система от удобни митове. Основният двигател на съвременната индустриална цивилизация е материалната придобивка, приета като нещо законно, дори и заслужаващо похвала, с разбирането че от личните недостатъци може да се извлече полза, общо казано.
Днес обаче отдавна е известно, че общество, базирано на такъв принцип, с времето ще се саморазруши. То може да просъществува, заедно със следващите го страдания и неправди, докато е възможно да ограничава разрушителните сили на човечеството: например че светът има неизчерпаеми природни запаси, или че светът е бездънна кофа за буклук. В този момент от историята са възможни две неща: или че населението ще поеме контрол над съдбата си и ще се заеме с обществено наложителни дела, движено от ценности като солидарност, съчувствие и загриженост към ближния; или, просто като алтернатива, няма да има никаква съдба за контролиране.
Докато някаква специална класа държи властта, дотогава тя ще определя политиката в зависимост от своите специални интереси. Условията за оцеляване обаче, да не говорим и за справедливостта, изискват разумно обществено планиране в интерес на цялото общество. Въпросът се свежда до това дали привилегирования елит трябва да доминира средствата за масова информация, за да защитава себе си чрез наложени илюзии, да манипулира и лъже тъпото множество, или да бъде премахнат от сцената. Накратко казано, въпросът се свежда до това дали Свободата и Демокрацията са скъпи ценности или опасности, които трябва да бъдат избягвани. В тази възможно крайна фаза на човешкото съществуване, Демокрацията и Свободата са нещо повече от изключителни ценности – те са може би единствения начин за оцеляване.»
Това са думи на заклетия враг на капитализма и привърженик на Съветския съюз Ноам Чомски. А сега съпоставете думите му със ситуацията в България.