Подпалки

Преди броени дни отмина националният празник на България  – Денят на независимостта. Той съвпадна със стотния ден на протестите. Тържествата обаче бяха засенчени от въпроса „Кой”.

Ако в България излизаше вестник с името „Независимост”, той вече щеше да се е добрал до отговора на този въпрос.

Но в България вестник с такова име, както е известно, не излиза.

И понеже въпросът „Кой?” продължава да виси със страшна сила, ето например признанието на една участничка в тържествата в град Велико Търново на 22 септември.

Мариета Тотева: “Тази вечер претърпях най-голямото си унижение в целият ми съзнателен живот досега. Бях на честването на празника на Независимостта на България. 

Проверяваха ни, както те проверяват преди да влезеш в съда или на летището, при входа на площад Царевец. Едно момче беше написало един плакат за оставка и десетина полицаи се събраха около него, направиха му забележка. Момчето се представи и поиска и полицаят да му се представи, а той му отговори “Ще ти се представя, като дойдеш в полицията”. Около нашата групичка от 5-6 човека имаше 10 полицаи. Казаха ни, че нямаме прави да викаме оставка, защото нямаме разрешение. Страшничко си беше. Продължавайте да ги подкрепяте.”

От първа ръка, дето се вика.

Миналата сряда тук, на това място, написах текст за това как моят приятел Емо Тонев напусна омерзен вестник „Труд”. После взех интервю с Емо Тонев, което излезе в OFFNews. В това интервю Емо Тонев обяснява също от първа ръка причините за омерзението си:

„Минути преди да отиде на печат, „марксистката” страница беше свалена. Лудница някаква, не повярвах на очите си. Да свалиш страница „Книги” по политически причини 24 години след 10 ноември – за това трябва да си тежък параноик и ти е нужен спешен преглед при психиатър, човече, който и да си!…”

Случаят с Емо Тонев може да е дребен и незначителен, но само на пръв поглед. Той всъщност изважда на показ най-страшната тайна на прехода – липсата на истина. В крайна сметка, журналистите са тези, които трябва да търсят истината и да я обявяват на всеослушание. А когато те напускат това свое фундаментално задължение, те извършват, ни повече, ни по-малко, нещо като национално предателство.

Ето отговорът на Емо Тонев на въпроса ми от интервюто: „- Как изобщо работи цензурата в новите времена? Какви са маските й?” 

- Цензурата има много маски, братче, ти го знаеш. Но маските са за пред простоватия, непретенциозен масов читател. На него не му дреме кой е издател, той иска евтин вестник с кръстословица и хороскоп. И по-жълтичък, ако обичате, да има простотийки, секс скандалчета, чалгийка, едно-друго…

Маските обаче не скриват нищо от журналистите, които работят в съответния вестник. Те знаят на кого слугуват. И на някои им е тъпо, ама няма накъде – семейство, кредити, пенсията наближава. На други им е тъпо, но не за друго, а защото слугинажът е зле платен, особено напоследък. Знаеш ли кои са най-смачканите обаче? Едни, които стават все повече, познавам не един и двама – те се самозалъгват, че всъщност нищо лошо не правят, само че, нали, такова е времето, пък и кво толкоз, аз си пиша тука дописките, не е чак много зле, даже гледам да съм обективен чат-пат, е, малко си затварям очите и леко си кривя душата, ама то ще мине, панта рей… Е, няма да мине, скъпи колеги, конформизмът да не ви е хрема?

Това е най-страшното – че лъжат хората, иди-дойди, но те лъжат себе си и подсъзнателно се променят, направо генетично се променят. Клетата българска журналистика… Абе направо: клетата България!”

Че България е клета, спор няма. Ние сме на първо място в Европа и света по всичко негативно, което може да се измисли.

Но поне нещата трябваше да се назоват. И понеже журналистите абдикираха в голямата си част от това свое фундаментално задължение, с тази задача се заеха хората с други професии – грамотните, информирани хора.

Затова започнаха и протестите. Това беше в основата.

Въпросът „Кой?”!

Все през последната седмица се случиха две знакови събития, които дори и знакологът Умберто Еко да ги беше измислил, нямаше да са толкова красноречиви. Те просто с точността на гравюра описват обстановката в България и поради ненадейността и реализма си могат да служат за „кралски” метафори на сегашното положение, което вече сто дни зове „Оставка!”.

Младежът Коста Кръстев влезе в ролята на регулировчик на кръстовището на Петте кьошета в София и успя да отпуши трафика.

Тази картина олицетворява стоте дни на протеста на сто процента.

Втората картина също е крайно показателна – роял „Блютнер”, на какъвто са свирили Брамс, Малер, Барток, Дебюси, Вагнер, Щраус, Шостакович, Рахманинов, Бийтълс, Стинг и други, бе нацепен хладнокръвно за подпалки в Детския и младежки център в Димитровград. „Разбрицан” роял от тази марка в момента струвал 7 – 8 000 лв., а запазен – втора употреба – около 15 000.

А колко струва «прахосаният» ни живот?

Този роял е всичко онова, което не се случи в живота ни през тези двайсет години. Двайсет години седяхме в коридора, чакайки най-сетне да дойде музиката на нормалния, цивилизован живот.

Не дочакахме. И се превърнахме в подпалки.

Това е отговорът на въпроса «Защо?»

Отговорът на въпроса «Кой» продължава да се чака.

Следват отговорите на още два въпроса – «Как?» и «Кога?»