Препрочитане на Димитър Маринов

 

Когато това управление някой ден си отиде, би трябвало да се помисли как то да не се повтори.

 

Например, трябва да се помисли как прокуратурата да не може да играе основна роля в едни избори.

 

А също как Конституционният съд да служи на закона и да не легитимира един преврат.

 

Как да се предотврати сливането на политическа, медийна и - без малко – неограничена от закона полицейска власт.

 

Както и за вредите от “етническия модел”, при който една етническа партия гради непомерното си политическо влияние и маниакалните политически проекти на лидера си Доган върху предоставянето на вота на изстрадалия си електорат на партията, която смени имената му и прогони голяма част в чужбина.

 

Но най-вече трябва да се помисли дали възможността Народното събрание да се превръща в партизански Конвент, държащ конците на законодателна, изпълнителна и съдебна власт, не е заложена дълбоко в политическата традиция.

 

 

 

 

Както се знае при съставянето на Конституцията болшинството се водеше от туй правило: трите власти: законодателната, изпълнителната и съдебната да бъдат съвършено отделни и независими една от друга; затова, когато се беше дошло до въпроса за министрите, ние дадохме на чл. 152 от Конституцията такава редакция: “Министрите се назначават и уволняват от княза”. За да се даде такава редакция ние се ръководехме от тия съображения. Князът е началник на изпълнителната власт и неговите органи са: министрите и чиновниците, които ще изпълняват законите, вотирани от Народното събрание – законодателната власт. Както князът не може да посочи на народа да избира тоя или оня кандидат за депутат, а оставя на народа, така и народът или неговите представители не могат да кажат на княза: назначи тоя или оня министър: това е изключително право на княза. Назначените министри обаче са отговорни пред княза и Народното събрание за своите дела и мероприятия и Народното събрание има права, изложени в чр. 155, 105 п. 7, 106 и 107, но никак нема право да изказва недоверие, каквото се практикува сега без никакво право и основание. Да бъде един министър в също време и депутат, туй не можеше и да се помисли дори.

 

…Станаха първите избори за Първото обикновено или законодателно събрание. Какво големо изненадване беше между нас – младите депутати в Учредителното събрание, когато видехме, че за депутати се кандитатирали и министрите. “Ние не разбираме как министрите могат да бъдат и народни представители!” – бех казал на г-н Греков. Като министър Вие сте чиновник и под контрол., а като депутат Вие сте избраник не на княза, а на народа и сте контрольор. Как може да бъдат съвместими тия две длъжности и звания? … Той се позасме и каза: “Това ще разберете по-късно. Така е във всичките държави. Друго е конституционно, друго е парламентарно управление.”

 

-         Но ние имаме Конституция; за нейното точно спазване се кълнем ние, народните представители, кълне се и самият княз. Тогава щом игнорираме чл. 152, ние газим Конституцията, ставаме клетвопрестъпници – му възразих. Той махна с ръка и влезна в Събранието.

 

Бехме се приготвили неколко души да повдигнем тоя въпрос и да искаме, щото министрите да бъдат само министри, но не и депутати, т.е. да не изхождат от Народното събрание, обаче Петко Каравелов ни задържа, като обеща върху тоя въпрос ще поговорим по-нашироко. Подчинихме се.

 

Но нас ни очакваше по-грозен сюрприз.

 

Събранието се отвори с тронна реч от княза, положихме клетва за верност на Конституцията и се избра комисия да състави отговора на тая реч. В туй време ние настояхме пред Каравелова да ни обясни въпроса за министрите-депутати. За наше голямо изненадване, той беше съгласен с Грекова: министрите да изхождат от Народното събрание, да бъдат и министри, и народни представители, защото така било и в Англия и в другите конституционни страни и ни цитира съчинения на некои английски писатели. Това управление са наричало парламентарно управление.

 

-         Е, тогава – възразих аз – защо в чл. 152 не положихме, че министрите се назначават и уволняват от народното събрание, ами това право дадохме на княза?

 

-         Така се пише, но иначе се упражнява – отговори той. – Требва да има солидарност, съгласие и единство и тогава работите ще вървят успешно, а това ще бъде само, ако правителството изхожда от болшинството на Събранието и има неговата подкрепа.

 

-         Напротив – казах аз – министрите ще бъдат тогава внимателни, усърдни, точни и ще се пазят от незаконности, когато имат страх от Събранието да не бъдат критикувани и давани под съд, а как ти ще се боиш от мене или моите приятели, когато ти си ми приятел и виден мой съпартизанин? Как ще мога да те критикувам или да гласувам, за да те дадем под съд? Това е невъзможно и това ще бъде с всички министри, които са депутати и идват на власт не по волята на княза, както гласи чл. 152 и са отговорни и пред него, и пред Народното събрание, а изключително по волята на болшинството, които са всички негови приятели и не са отговорни пред никого, т.е. немат страх от никого.

 

На тия мои думи той не каза ни дума. Обаче видех, че му беше неприятно. От другарите едни беха с мене, а други с него, но всички одобриха моите мисли.

 

Това беше 1879 год., м. октомври. Сега, когато пиша тия мои спомени, е 1926 г., м. март, т.е. едно междувремие от 47 год. И скоро ще празнуваме 50-годишнината от деня, когато се туриха основи на нашия конституционен живот. Бех чиновник и служител, и то все първи длъжности: председател на окр. Съд, окр. Управител, директор на гимназии, директор на Народна библиотека, директор и основател на Етнографическия музей, т.е. служби и време, през които съм можал да вникна дълбоко и зрело в нашите държавни и политически работи. И днес аз съм дълбоко убеден, че дето нашите държавни и политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм, и дето сме икономически много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е, че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея и за нейното спазване, а я газехме във всичките наши мероприятия. Ние игнорирахме чл. 152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпления. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството на представителите народни, които беха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри беха всекога най-видните членове на партията; те немаха никаква страх за някаква отговорност, за каквато говори чл. 152, защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от 152 член, които права са му отнети с некакъв си парламентаризъм. А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството на това събрание не може ни да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или да съди своите водители. И по тоя начин правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само относно Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони: кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското правителство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказание нямаше.

 

България не е оскъдна от добри, честни и вещи люде и щеха да бъдат отлични дейци и министри, обаче те не беха партизани и парламентаризмът беше им заградил пътя към ръководството на делата в държавата. Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 год. До тоя час – 1930 година.

 

 

* Цитирано по изданието от 1992 г. на Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец” и Университетско издателство “Св. Климент Охридски”