40 дни, а после?

    Вчера във Фейсбук прочетох обръщението на дъщерята на Рангел Вълчанов към медиите „Не бъдете лешояди!”. Искрено, с болка написано писмо, отразяващо нетърпимостта на всички нормални хора към папараците и техните жълти писания за всеки, по-малко или повече известен човек в държавата. Мислено я подкрепих, спомняйки си няколко великолепни интервюта с известния режисьор. Той ми допадаше с начина си на мислене, с дързостта и мъжката си безкомпромисност. Дори на вечеря пих чаша вино за безсмъртната му душа. Това бе вчера.

    Днес по Канал едно даваха филм по негов сценарии и под негава режисура – „Бягство в Ропотамо”. Гледах и преглъщах омерзен, защото всичко хубаво от човека Рангел Вълчанов бе затрупано от режисьора и сценариста на горната халтура. Остана горчилката от живота – истината за всеки и всичко! Независимо колко си известен, независимо дали си жив или мъртъв. А „Бягство в Ропотамо” е апотеоз на незнаещият какво да стори, гнусен социалистически строй! Апотеоз на скудоумието, безпринципността и щедрото разхищение на държавни пари и талантливи актьори! Нито музикално шоу, нито нормален филм със сюжет, нито бисер от българския фолклор и душевност! Една прозападно ориентирана социалистическа помия, за да изкарат едно лято на държавна сметка няколко дузини калпазани от Българска кинематография. Има доста други подобни филми, които зрителите са преглъщали просто по навик /”Любовното лято на един льохман” /, но има и шедьоври / „Оркестър без име” /.

       Силната ексентричност на Рангел Вълчанов създава мазохистични творби, характерни за българската народопсихология и те биват приети едва ли не радушно. Но защо ли никога не съм харесвал тъжните народни песни за „три синджира роби”, за „Балканджи Йово и хубава Яна”, за целия гнет и мъка, сбрани в една или друга  песенна изповед? Може би защото не си падам и по филми като „Инспектора и нощта”, „Следователя и гората” и дори „Лачените обувки на незнайния войн”. Филми, изпълнени с настроение, балканска простотия, нотка презрение, съчетана със съчувствие и една уникална интелигентност, напомняща донякъде филмите на Фелини. Тънката разлика между пошлото и гениалното така се размиват във филмите на Рангел Вълчанов, че в един момент зрителя е готов да свали шапка пред режисьора, а в следващия – да стане и да напусне филмовия салон.

        Нямам за цел да черня паметта на големия режисьор! Но както за всичко в деня ни, за едни облаците са бели, а за други – черни. Истината е, че те са преди всичко сиви, колкото и да не искаме да го признаем! А Рангел несъмнено ще бъде запомнен като прекрасен човек, но за филмите му не вярвам всички да са на едно мнение!

    И тъй като всеки може да ме причисли към „лешоядите”, ми се ще да прибавя и един свеж акцент в размислите си! Става дума за привилигированите деца на големите български актьори. От едната страна ще се поклоня с почит, пред таланта и величието на Петър Слабаков, Георги Черкелов, Георги Георгиев – Гец, Григор Вачков, Коста Цонев, Георги Калоянчев и още дузина колоси в българското кино. От друга, ще обърна глава на една страна и ще преглътна мързела, бездарието и нахалството, да трупаш дивиденти на гърба на баща си, от страна на Андрей Слабаков, Димитър Цонев, Марта Вачкова, Ивановците и Ивайло, както и цяла тумба повече или по-малко известни търтеи!

     Шуробаджанащината у нас е по-силна от изкуството, политиката и науката! Тя ще продължава да съсипва редките изблици на талантливи и достойни, в една или друга област специалисти! Да ме прощава бай Рангел, но дори той едва ли би възразил, срещу дръзките ми излияния!