БЪЛГАРОУБИЙЦИ

Чета статията „Земя на български герои и българоубийци” на другаря Лозан Такев във в. „Дума” от 16 октомври т.г. и не мога да разбера (вероятно поради мозъчни дефекти) какво иска да ни каже. Изброява множество убийства в нашата история, почти всички повече или по-малко известни от учебниците. Личи възмущението му от толкова много убийства в нея, личи, че е на страната на героите и осъжда техните убийци. Осъжда съда за неразкриваемостта на поръчковите убийства, убиването на истината по време на прехода (чия истина?), зачеркването на българската история (коя история?). Осъжда убиването на книгата, културата, законността, образованието, здравеопазването, пенсионерите, доверието в политиците и управниците... И пита: докога?

На всичко това сме свидетели и няма как да не се съгласим с др. Такев. Само че не ни казва кои са негодниците, които вършат всички тези безобразия и защо ги вършат. И как да им попречим да ги вършат. Поставя въпроси, но не дава отговори.

Поради това щях да подмина статията, ако не завършваше с конкретно, макар и непонятно за мен (пак по мозъчни причини) предложение: „Не е ли време да издигнем достоен правдив паметник на Василий Българоубиец!?”

Наистина, отдавна е време в нашата история и особено в новата и най-новата, да се тури ред и яснота в информацията за убийствата и убийците (мартирологията), толкова повече, че тази свръхинтересна тема продължава да бъде упорито премълчавана (с малки изключения) от нашите историци по нова и най-нова история. Бяха партийни историци до 10 ноември 1989 г.(в съгласие с принципа на партийността в науката), такива си останаха и след това. А ако се наложи да говорят, започват да го осукват и да замъгляват истината. Но времето лети, а с него безвъзвратно и част от информацията. Напоследък обаче, като че ли под напора на въпросите и те проговарят, макар и с половин уста, покрай другото.

Така в интервю през първата половина на септември, не помня и в кой вестник (не знаех, че ще ми потрябва) известният наш историк – проф. Драгомир Драганов, позовавайки се на изследванията на друг историк –  акад. Мито Исусов съобщава, че цифрата на избитите през първите месеци след 9 септември 1944 г. е 18000 души. Проф. Драганов обаче греши в пъти, тъй като само през първия месец след 9 септември са избити 28000 души („Зачената в лъжа”, 28.07 т.г.).

Но нека се спрем на предложението на др. Такев – защо пък точно на Василий II Българоубиец трябва да издигнем паметник? Ако ще издигаме паметник и то на българоубиец, нека тогава почетем с тази чест най-големия. Защото по-голям българоубиец от Василий II е султан Абдул Хамид II Кървавия. По негова заповед за потушаването на Априлското въстание са избити 20 – 25000 българи от въстаналите райони.

По най-нови данни обаче, има и по-голям българоубиец от султан Абдул Хамид II. Това е вождът и учителят на българския народ – Георги Димитров. По негова заповед от Москва, през първите три месеца след 9 септември 1944 г. са избити  без съд и присъда десетки хиляди напълно невинни българи, главно интелигенти. Въпросът е – колко?

Няма да повтарям казаното в статията си „Ха-ха-ха! Браво Серге-е-е-й!” от 16.10 т.г. Ще допълня само, че ако в Софийска област за 100 дни са избити 10000 души, то в останалите 7 по-малки по население (не открих данни за него) области на България по това време, спокойно можем да приемем, че са убивани средно по 5000 души – общо 35000, или за страната общо около 45000 души, избити за 100-те дни след 9 септември 1944 г. С които Георги Димитров излиза на челно място между българоубийците. Следват: султан Абдул Хамид II, император Василий II и цар Тодор I – само с 10000 убити, като част от горните 45000. Това са към настоящия момент главните българоубийци в нашата история.

Държа все пак да сме наясно – това са „изследвания” на един, в най-добрия случай лаик, като мене. Ще се наложи да почакаме да си кажат тежката дума историците, особено тези по нова и най-нова история. Които няма как да упрекваме за мълчанието им до 10 ноември 1989 г., когато всички мълчахме – БКП ни беше запечатала устите. Но мълчанието след тази дата е скандално, особено за учените, които са длъжни да казват истината. И би трябвало да се срамуват, ако не от други, поне от студентите си.

  Добре е все пак да помнят, че обществото не обича да чака, то няма търпението да узнае не само истината за жертвите през 45 годишното комунистическо робство, но и много други истини. За да разбере защо и по чия вина през последните 24 години е изпаднало в унизителното положение, цял свят да гледа на него с почуда, присмех и съжаление. Крупен принос за което имат и българските историци по време на позорния ни „преход”.