КАКВО СТАНА В АУДИТОРИЯ 272 ПРЕДИ 46 ГОДИНИ

Аудиторията си беше същата и в оная далечна 1968 година. Студентите обаче бяха други – те не се страхуваха «само от страха», както заявяват днешните, а от една опасна за живота Държавна Сигурност, която при най-малкото политическо несъгласие с властта можеше да разруши безмилостно живота и бъдещето на всеки студент.

В университета, естествено, имаше и партиен секретар на име Пати Патев, когото студентите неофициално наричаха Путьо Путев. Неговата роля беше да следи за правата вяра – нещо от сорта на «всевиждащото око на инквизицията».

И така, както винаги, в началото на всяка година в зала 272 се събира целия факултет Западни филологии. В София това лято е завършил световния младежки фестивал, който пък от своя страна мина под знака на Пражката пролет. Затова ченгетата на ДС жужаха като пчелички навсякъде и за всичко.

Залата е пълна със студенти и преподаватели. На трибуната изнася доклад комсомолката Мариана Добрева, по-известна като Маничка, една такава наперена, винаги изпъчена и с комсомолска лимба. Тя говори за постиженията на фестивала, за неговия успех и за дружбата между младежите от целия свят, за което благодари на родната БКП и нейните непрестанни грижи за българската младеж. Нито дума за събитията в Прага. Прага е вече опасно табу, залитнала по западното влияние, опасно влияние и върху вярната на партията българска младеж, и то до такава степен, че по време на фестивала чешката делегация беше най-следената и най-изолираната делегация от всички останали.

До мен Ирина (тогава гадже, а днес съпруга) не издържа и щом комсомолката Маничка свърши,  тя поиска думата. Тя започна с доста зъл език да описва смехотворните ситуации по време на фестивала и неговата пропагандна раздутост, за ролята на ченгетата от ДС и за комсомола, който тя определи като «бранническа организация».

Хвърлих един поглед наоколо си: всички в залата бяха навели глави занемяли и гледаха в пазвите си. Ирина си седна и тогава аз поисках думата. Говорих за многото ченгета, които се разпознаваха навсякъде, за контрола и наблюдението, който упражняваха над всяка младежка делегация, за постоянните въпроси които испанската делегация ми задаваше като преводач за «тия коли с перденца, които постоянно обикалят около нас». На пръв поглед нищо особено. Наивни душици: залата е потънала в тишина и никой не смее да гъкне.

Уплашен, на трибуната се качва ректорът Станчев и започва да държи реч за «нихилизма», за «отрицателното отношение на някои студенти към постиженията  на нашата родина», за «декадентите в нашето общество» и т.н.

Още на другия ден ме вика «всевиждащото око» Путьо Путев да види що за птица съм и да разбере дали в университета случайно не се е вмъкнал някакъв «реакционен елемент». И понеже аз вече бях смирил тона, а и баща ми беше комунист, ми се размина. Ирина също се отърва с баща си, макар че е ставало дума и за някакво записване в досието й. А можеше да свърши зле, много по-зле. За такива работи бутаха в тухларните, където знаеха как да ти вземат душата само за две седмици. Или например да редиш павета на главната улица в някое забутано градче и всяка вечер да се разписваш при местния ти надзирател. Ако не друго, най-малкото можеха да те изритат от университета като мръсно псе, така както изритваха доскоро по онова време.

А може и Путьо Путев да е замазал целия случай заедно с ректора – в края на краищата някой можеше да им издърпа ушите много лошо!

А ние с Ирина още тогава решихме да бягаме. Това беше думата – да бягаме. И бягахме докато спряхме на самия край на океана – този същия, в който небето се оглежда като в огледало.

А аз и досега си мисля за хилядите хора, които са редели павета, откъснати от света и от близките си и за които още няма никаква статистика, свършили живота си там, където са ги забили, болни и постоянно гладни, със зашити завинаги уста.

А, щях да зкабравя да ви кажа какво стана с комсомолката Маничка. Ами тя си опече баницата по комсомолска линия, а след революцията от 1989, казват, се омъжила за друг комсомолец и пресметливо се преместила във Виена. Тя, разбира се, отдавна е забравила за доклада, който четеше с такъв плам в аудитория 272.

А ние с Ирина и досега се питаме, като Чехов: що за глупави кратуни сме били да говорим ония глупости, за ужас на Путьо Путев и ректора Станчев, в оная далечна 1968?