Властоугодници и шведомразци

За какво уволниха студента по богословие? За това ли, че би камбаните на „Александър Невски“ и развя българското знаме от камбанарията на храма. Или за това, че го направи в Деня на народните будители – тъкмо когато протестиращите бяха достигнали пред Народното събрание. Има ли нормално обяснение? Хайде да разбием въпроса. Дали щяха да го уволнят, ако само беше бил камбаните, без да развее флага. По-вероятно – пак щяха. Дали щяха да го уволнят, ако – без да бие камбаните – беше развял флага. Ей тъй – тихинко. Пак щяха, ако го бяха видели. Взривът от „провокацията“ на Станислав дойде от комбинацията между двете му действия. Намирам тези две негови действия за равни на гърмежа от първата пушка при избухването на Априлското въстание. А може би първата пушка е трябвало да иска позволение от султана, за да гръмне.

А дали щяха да уволнят Станислав, ако беше развял от камбанарията червено знаме с чук и сърп или петолъчка. Българската православна църква доказа, че отсъства от нашия живот. Доказа, че е придатък към всичко това, срещу което протестът не стихва. Това означава, че в сегашния си вид тя е излишна. Тя не е това, което беше църквата в Полша – да вдъхва у хората надежда за съпротива срещу натрапения модел, да ги насърчава, да съхранява вярата им в бога. Истината е, че Българската православна църква не насърчава вярата в бог и не се интересува от това как живеят хората, независимо че глаголи песнопения и молитви. Функцията й е чисто обредна и ритуална – т.е. формална. Нашата църква няма призвание. Впрегната е в хамута на статуквото и му е послушно полезна като чиновник. Тя няма страх от бога и миряните, а от светската власт и от силните на деня. Внимава да не ги раздразни. Днешните нейни водачи не биха заслужили заточение като патриарх Евтимий, защото са властоугодни. Не богоугодни. Те не са духовни водачи. Не си слагат главата в торбата. Стига им тая „награда“ – да отсъстват от духовната спойка на нацията. От нея църквата ни беше изтръгната през 1944. Но и тя – както всичко останало, не е мръднала след 1989.

Може да се кипри в расо и салтанати, но отсъства от истинското си предназначение – да улови духовния пулс на българите и да ги насърчава в пътя им, да взема позиции по принцип, а не по конюнктура. Всъщност – тя се отказва от позиция и мълчи. Нищо не я скандализира. Явно смята ситуацията в държавата за нормална и не се тревожи от нея. Залегнала е като храста от песента на Васко Кръпката.

Имаме ли нужда от такава църква. Май беше прав Емилиян Станев да съжалява, че цар Калоян не е сключил уния с папата. Но дори и днес – в православната си същност, тя би могла да даде някакъв знак за присъствие. Но не го прави, а отсъства натрапливо видимо, както всъщност и държавността ни. Цари „хармония” с "шиpоко затвоpени очи". Нямаме нужда както от подобна „държавност”, така и от такава църква.

Уволнението на Станислав се вписа в поредицата от основания за истинска промяна, за необходимостта България да се преоснове и състои отново – ако ще от 681 г., но най-вече – от 1944. Да се преоснове и състои като избегне препратки към робства и освобождения – окупации. Инициативата на будните студенти е стъпка в тази посока. Днес тектоничните политически пластове се разместват. Залогът е голям. Хубавото е, че се създаде непримирим коректив, който обещава да не изпадне в летаргия. Ще е жалко да се успим за пореден път.

Ясно е едно – хора като Станислав ще доближат църквата към истинското й предназначение, поради съзнанието за духовната им мисия на будители, а може би и на водачи. Мисия смирена, но осъзната и целенасочена. Не е ясно друго – дали толкова много мразим шведите, че катедралният ни храм все още се нарича „Александър Невски” вместо например - „Евтимий Търновски”.