Питането

През последните месеци се появиха много и различни плакати и лозунги от протестите – всеки със своето послание. 

Посланията впрочем са доста различни и това издава неорганизирания характер на протеста – така както това се случва, когато улицата става място където най-актуалния или най-измъчващия индивидуалното съзнание проблем намира своя израз на плаката.

От многото разнообразни послания – от "иновациите" до руската геополитическа връзка се откроява един простичък, но многозначителен въпрос: "Кой?". Всички знаем оригинала на въпроса, който е редуциран от "Кой назначи Делян Пеевски?" до първата си част. 

Процесът на това редуциране идва от многократното повторение на въпроса, което започва да деперсонализира субекта Пеевски. В този смисъл забележката, че този субект е демонизиран донякъде е вярна, но само ако въпросът Кой се разглежда в неговото банално измерение. Това обаче е или дълбоко неразбиране на ситуацията в която живеем, или е продукт на свръхпрагматично, лабораторно-изследователско отношение към ставащото.

А се случва нещо странно. С редукцията си отвореният въпрос се отваря още повече и придобива съвсем други измерения. Делян Пеевски остава някъде назад в търсенето на отговора на въпроса Кой. Отварят се много пластове на това питане – от мафиотската обвързаност на правителството до цялата морална нищета на нашия живот. В крайна сметка

анализа на подтекста на въпроса Кой е анализ на цялата ситуация в която се намира България

Студентите питат. Едва ли има по-смислово състояние на духа от това да задаваш въпрос. Този акт конституира самото битие на питащия защото чрез самото питане субектът излиза от себе си и осъществява връзка с другия. Питането е основополагащото действие на нашата цивилизация. 

Преди грехопадението няма питане. Въпросът " Адаме къде си? Кой ти каза, че си гол?" е въпрос с който започва човешката история. Едва после човек се научава също да задава въпроси, т.е. да влиза в диалог.

Ние питаме за всичко, което определя нашата съдба и нашия живот, нашия смисъл да съществуваме. Питаме за името на Господа, питаме Го какво ще стане с нас, питаме що е истина? Питаме се и помежду си, но това питане е обречено на несигурност в отговора, ако въобще го има (Хамлет).

Питането е в основата на срама на този когото питат

както и в тайнството на неговото обръщане – там, където има капацитет за това. Савел се обръща в Павел защото внезапно е попитан "Защо Ме гониш?". Юзеф Тишнер пише, че този въпрос е докоснал най-интимни струни в сърцето на езичника Савел, застрашил е неговото основание да бъде такъв, какъвто е, неговата "аксиологична основа", която не е просто заблуда (по Августин), а самото зло. Савел не е заблуден, а зъл. 

Това е такова стряскащо прозрение за самия себе си, че довежда до преобръщане, което преобръща цялата човешка история. Но това е възможно вече защото човек е ял от дървото на познанието и знае що е добро и що е зло. Просто е забравил това. Въобще склонността да забравяме е наш основен недостатък. Изкушавам се да мисля, че може би е имало още едно дърво в Едем, дърво на забравата, за което няма писмени следи...

Днес отново ни питат. Този път студентите. Нашите деца. Тези,

които няма как да забравят защото няма какво да помнят

Ние имаме какво да помним и удобно го забравяме. Затова сега ни питат. Това е същата ситуация, както преди две хиляди години. Жертвата пита преследвача. Невинните питат виновните. Какво сме направили, че живеем така недостойно? Кой направи така, че да се срамуваме, че живеем в родната си страна? Кой ни доведе до отчаянието, което ни тласка към Терминал 2?

И как им отговаряме ние? С езика на забравата, с разсеяното пренебрежение. Забравили сме що е зло, забравили сме що е невинност. Говорим прагматично, с известно високомерие към наивността на "децата" , търсим подстрекатели, мечтаем за спокойствие, сигурност, обещаваме материални благополучия. Политологът Пиргова казва, че трябва да има политическа конфигурация, която да оформи това неясно питане "Кой", защото смътно усеща някъде в себе си тревогата съдържаща се във въпроса.

Премиерът изнервен дори отговори вече. Но въпросът остана да виси във въздуха. Защото въпросът не се изчерпва с отговори за конкретни имена, а е за смисъла на битието ни. Да,

следващата степен на искането "Оставка" е "Така повече не може"

(по А. Кьосев). Но това са констатации. Веднага ще се появи Пиргова и ще попита: а как? Дайте конкретика, моля.

Аз мисля, че нашият народ се върти в някакъв сатанински танц, в спирала на безнадеждност, която сме очертали някъде в нашето далечно минало. Защо всички, които се качат на управленски места започват да крадат? А ако не крадат започват да си намират оправдания за малодушието с което оставят другите да крадат? Защо липсва вътрешна сдържаност по отношение на злото? Защо самото зло е загубило своите реални очертания и се е превърнало единствено в метафора? 

Има обяснения в начина на образование, в начина на възпитаване на децата от майките си, в историческите неправди и понесени национални травми. В медиите има и метафизични опити да се види България в астрална дупка, в режим на наказание заради извършени космически грехове. Има и надежди, че ще се оправим когато Сирия падне...(по цитирано в публикации пророчесто на Ванга - бел. ред.)

Студентите питат. Въпросите им дълбаят пластовете бездушие и самодоволство, персоналните защитни стратегии и рутината. България ще се оправи когато тези въпроси накарат нещо да трепне в затлъстялото сърце на бетонираната дебелащина. Когато взривят чудовищното "Не ми пука".