проТЕСТът ни

През лятото, в разгара на протестите, живеехме с ежедневното усещане за еуфория: от „пробуждането”, от надигащата се вълна, от завърналото се (а при други новородено) самосъзнание за съпротива – тъй важно за чистото и достойно живеене и тъкмо затова тъй дълго приспивано и удушавано от всеки властник. Протестът ни имаше (и продължава да има) своята необходима стадиалност: преминава през различни етапи, сменя своите форми, търси нови и нови изразни средства и прояви, търси хоризонти за своите послания, опитва се да бъде чут. A това не е лесно - когато насреща ти стоят безподобни типове с поведение на завоеватели.

Дължим си следното уточнение, обаче. Следното по-детайлно вглеждане в онова, което правим; ако щеш и в самата дума: проТЕСТът ни е изпитание. Струва ми се пред самите нас най-вече. Това не е тест дали ще паднат те, а е проверка дали ние ще удържим.

Да, нашият е протест без лидери. Да, той се затруднява да излъчи такива, но в крайна сметка има много лица и е в непрекъснат процес на промяна. Неговото нарочно разколебаване от страна на управляващите, опит за умаловажаване, потушаване, не на последно място и опит за подменяне и дискредитация на всичко, което спонтанно ни извади по площадите, предизвикаха (и още предизвикват) омерзението на хиляди. Първо пихме кафе – на кафе пред Парламента. Те ни изпращаха в отговор една студена вода. Прескачахме заграждения, блокирахме заседания – те арестуваха и си слагаха по-високи бариери. Отправяхме мирни искания кабинетът да се разпусне и да има нови избори. Партийните лидери не искаха да чуят. Вечер излизахме с хиляди под прозорците на Министерски съвет, водени единствено от гражданската си енергия и чувство за общност, докато те си запушваха комфортно ушите или се правеха, че не съществуваме, редуцирайки популистки многохилядното ни присъствие до „200-300 човека”.

Всяка вечер, в продължение на няколко месеца вече, България излъчва мощен и недвусмислен сигнал, праща децата си по улицата да го заявят и изкрещят, докато онези 240 пращат в отговор автобуси, натоварени с объркани и окахърени създания, или пък ни обясняват, че сме „провокатори” и „лумпени”. Ние скандираме и освиркваме яростно, те продължават да не реагират. Ако понякога все пак го правят – реагират пращайки платените си социалози в сутрешните студиа. Единствено гърлото на протестиращия е искрено. Неговият вик е гневен, но чист. А устата на управляващите бълва зловоние, техните думи сами издават задкулисната си опашка..

После узря усещането, че трябва да заложим и телата си. Дойде моментът, в който им се показа, че този път е на живот и смърт. Че опропастеното чалгаджийско поколение, в което продължават да се опитват да ни превърнат, отдавна е с оголени нерви и изчерпано търпение, и че конфликтът е неизбежен. Комфортът им стана вече невъзможен.

Само че и нашето чувство за общност се разби някъде там  - в навечерието на „100-те дни”, когато се изправихме пред тъжния факт, че протестиращите оредяват. И ако позволим умората и обезверението да се задълбочат, сме на път да се изправим пред едно още по-проблематично и срамно тъждество: това между броят на протестиращите и контрапротестиращите. Може би осъзнавайки историческия характер на случващата се с обществото ни метаморфоза, но по някакъв качин и студентите се запалиха, събудиха се. 272 аудитория е особен маркер, след който нищо не би могло да стои същото. Особен лакмус, бих казала, в потвърждение на това че рефлексите ни още не са умъртвени, че жаждата за истинност и достойнство още битува в гърдите на всеки българин или пък се заформя в момента у младите такива. И това е успокоително. Доколко обаче ще бъде и резултатно – тепърва ше видим. Реакция на управляващите по повод окупацията все още няма – или поне аз не съм откроила и регистрирала такава. Предполагам, че ще се бавят още известно време – все пак да се открие еквивалент на някогашната Радка Налбантова не е лесна задача, уви.

Само преди няколко дни, от шушулката на политическата ни есен се орони прелестен жест: един студент по богословие би камбаните на „Александър Невски” и развя националният флаг от върха му. Би ги силно и красиво. И тези камбани трябваше да отекнат в съзнанието на гузните. Трябваше да ги стреснат, да ги хвърлят в размисъл. Само дето вместо да покажат, че са го чули – те пак показаха отвратителната си същност: Станислав Въчин беше уволнен, а клисарят на храма смъмрен. Църквата, както винаги - този път в лицето на епископ Тихон - зае неясна, мазна, лигава позиция. Позиция на отсъствието. В такова време живеем днес – отсъства от общественото ни битие всичко, за което е нужен морал.

Всеки тест се сътои от въпроси. И проТЕСТът също така пита: Кой? Кой назначи Делян Пеевски? Кой се подиграва така нагло с нас? Къде? Къде е Христо Бисеров? Аз бих променила краткостта на това „Кой?” и безсмисленото търсене на това „Къде“ с дългото питане за онези 24 години назад, в които така и не можахме да се отделим от дъното. Трябва да си зададем далеч по-важното „Защо?“, вместо „Кой?“ – ясно е кой, и винаги е ясно къде – марионетките се разомагъосват до най-обикновени плъхове когато свалят олигархичните си одежди, и също като такива се и разбягват акоо бъдат разобличени.

Защо обаче детството ни потъна нейде в тези 24 години, защо поколение след поколение българи израстват в убеждението, че е по-добре навън – и действително стягат куфарите вместо да стегнат примката около дебелия врат на общото политическо туловище, защо надеждите на нашите родители за морал и отговорност потънаха някъде и бяха стъпкани нагло, защо децата на тогавашните деца викат същото и се борят за същото след толкова много време? Нима наистина тъпчем на едно място, нима  преходът в България е черна дупка, в която годините чезнат и нашите животи също ще потънат там?

ПроТЕСТът пита – но всеки отговаря сам. Отговаря пред собственото си бъдеще, пред собствената си съвест. Струва ми се, че бездействието днес е равносилно на вина – и ако площадите пак опустеят това би означавало, че ние просто им подаряваме животите си, даваме им бъдещето си. Защо властта постъпва така? Ами, защото й го позволяваме. Защо исканията ни остават нечути и пренебрегнати? Вероятно защото аналфабетите в парламента не са одарени с изящното призвание на словото и на тях по-добре би им проговорил камъкът – или направо някое паве, запратено директно в сградата, в която са се окопали. Додето твърдостта, решимостта и краят на търпението ни не проличават за тях в тежките като камъни думи, с които мерим яростно трошливите стени на управлението им, додето може би не става ясно значението на думата „оставка“, там където думите губят значенията си, а исканията на суверена са незначителни – не проговаря ли най-успешно засиленият камък? Питам и си казвам: това също е тест.

Започнах този те(к)ст с няколко въвеждащи реминисценции, за да мога в самия му край да го изведа до една друга, по-особена такава, скрита в датата, на която го пиша: 24 зими след 10 ноември 1989г. ние сме извървели толкова път, че пак е време за първата стъпка. 24 есени поред някой кара надеждите ни да капят като влажни листа, мачка и стиска достойнството ни като целулоза, от която духът ни частично се рециклира, но и частично изгнива. 24 години подред няма Българска Пролет – и ако днешния общонационален протест под наслов „Поход на справедливостта“ тръгна с поредното шествие, то това е нова първа стъпка по вече вървян път. Днес студентите казват „това е битка между доброто и злото“, също „будните оставаме, вие си отивате“ и „ние сме тук за нов обществен договор“. И този път е труден, но неизбежен. Пита се само: дали пък да не вървим, навеждайки се отвреме-навреме за някой камък? Както казахме това също е тест.

Въобще тази зима всичко ще бъде проТЕСТ. Да го знаете.