Открито писмо до незнайния българин – 3

Те още не знаят, че вече са си отишли. Още не знаят, че вече ги няма, че обитават друга една България – тази от вчерашния ден. Че уютното на вид институционално битие, съществуващо благодарение на полицейските палки, е всъщност агонален гърч – отблъскващ и грозен.

Виж ги, братко мой – който и да си, където и да си – виж ги!

Те не разбират, че духът на свободата е вече извън бутилката, където го бяха натикали и затапили с близо седемдесетгодишни усилия.

Не разбират, че българинът е вече свободен – че ти си свободен, братко мой!

Не разбират, че мантрите им не работят, че на лъжите им вярват вече само тези, чийто живот е пропилян нахалост – и в чиито глави кънти още залпът на Аврора.

Не разбират, че когато надеждата излезе на площада, за нейните палачи вече няма място, че мародерите са останали без свое собствено царство – че трябва да си вървят, да си вземат дисагите и мускалите със заграбената наша пот – и да поемат по стъпките на прокудените от техните безобразия три милиона българи. По стъпките на Христо Бисеров, братя Галеви, Маджо, малкия Маргин и прочее подобни кретени.

Нищо не разбират те – и това неразбиране вече прозира. Вече пробива под повърхността на наглото спокойствие, което бяха навлекли като мантия на дадената сякаш веднъж завинаги власт. Вече се долавя потресът – потресът на хора, които са живели досега в изкуствената среда, сътворена от собствените им лъжи – и сега мигат с очички и недоумяват: ама какво искат от нас? Защо са тези крясъци, това думкане с тъпани, тези тълпи навън? Те наистина ли искат да се махаме? Как е възможно...

Питат се и не искат да повярват на очевидната истина: да, възможно е. Можеш да излъжеш част от хората, можеш за известно време да излъжеш всички трайно и сполучливо, да гарантираш чрез лъжите си тяхното покорство – но никога не можеш да ги излъжеш изцяло и завинаги. Все някога ще се случи да вдигнат очи – и да видят, че царят е гол, и че дори не става дума за цар, ами за шушумига, за нещастен комунистически тъпанар. И тъкмо с тъпани се гонят тъпанарите – тези, които не разбират от дума, тези със забавеното развитие, обитаващи още пространството, в което вървеше лафът: тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем.

Да, с кръв. И кръвта е вече налице, капе по жълтите павета. А мародерите, които ни управляват, тъпанарите, дето не щат да си ходят, се правят, че няма такова нещо. Нямало насилие срещу студентите, щото милицията тъй била казала (не полицията, а именно милицията, чиято основна функция от 152 дни насам е да пази властта от тези, дето не я харесват – точно такава бе и основната функция на Тодор Живковата милиция!). Милицията – тази днешна Пития!

Виж ги, братко мой. Виж ги наистина. Премиерът Орешарски, който нямало да подава оставка, щото работел за доброто на нацията – и работел с четиригодишен хоризонт. Сергей Дмитриевич Станишев, лидер на БСП и ПЕС, и мандатоносител – щуращ се по задните входове на разни телевизии – в изпълнение на изобретената от него политика на задния вход, политика на стоманените заграждения, политика зад щитове и полицейски палки. Йордан Цонев, който с кахърен вопъл обяснява, че протестиращите били футболни агитки, докарани от една мутра – и хич не си спомня как самия него го избраха бургаските мутри за местен лидер на СДС, и хич не се сеща, че ако ДПС реши да си реже опашката, ще трябва да отреже и него, щото с Христо Бисеров вървяха и вървят в комплект. Сестра Галева, която... но тук ще трябва да замълчим, ако искаме да бъдем джентълмени, тъй като благоприличното слово е твърде хилаво за нейния светъл образ.

Тези хора не са тук. Те живеят другаде. Обитават една паралелна реалност, която се силят да натрапят и като наше обиталище. Ако става с лъжи – добре. Ако не става, ще стане с насилие. Те не само са готови за него, те вече го прилагат, вече са в режим на диктатура. България вече не е дори фасадна демокрация, а страна, в която единствения реален ресурс на властта са полицейските щитове.

България от вчера можеше да бъде удържана чрез тях. България от днес не може. Това вече не е същата прокълната територия – и това не е същия покорен народец, който вместо пред Господ се кланяше пред селския казан за ракия – и изповядваше веруюто, според което преклонената главица остра сабя не сече. След студентския поход за справедливост и вчерашния окървавен протест България вече е друга. Усетила е вкуса на свободата, духа на бунта, щастието да се назовеш достоен. А след тези усети няма вече връщане назад.

Затова се обръщам към теб, братко мой, който и да си, където и да си. Това е твоят ден, това е нашият общ ден. Това е Ден на гнева – на напластявания с десетилетия безсилен, тровещ ни гняв – в твоята душа, в моята душа, в душите на всички ни.

Дай му път, освободи неговата енергия – за да може тази енергия да промени България. Защото – да, това е нашият ден, но ако го пропуснем, няма да имаме друг ден, няма да имаме друг шанс. Нямаме опори във вчера, нямаме да имаме опори и в мизерното утре, което би ни очаквало, ако се поколебаем сега, ако оставим други да протестират, други да се бият на жълтите павета за националното ни достойнство и общото ни бъдеще. Ако изоставим – не – ако предадем децата си – които възстанаха тъкмо когато нашата надежда бе угаснала и нашата воля бе сломена.

Това не трябва да го правим, братко мой. Ако искаме да се наричаме хора. Ако имаме корени в тази българска кръв, поена с кръвта на герои.

Затова се обръщам към теб. Зарежи делничните кахъри, зарежи страховете си, зарежи личните си стратегии за оцеляване. Те могат да почакат – съдбата на България е това, което не може да почака. Излез навън и вдигни очи – стига вече си зяпал в земята, има и небе над този свят, и само с хляб не се живее. Почувствай солидарността, почувствай братството в общото дело, застани рамо до рамо с младостта и бъдещето на страната си. Помогни й да възвърне своето поругавано толкова пъти достойнство, помогни и да бъде наистина нормална държава, а не бестиариум и забравена от Бога територия. Помогни на нейните прокудени чада, които днес действително нази гледат – и тъкмо от нашето поведение зависи дали ще я приемат отново като своя родина. Знам, цял живот си стискал зъби, цял живот си се колебал – но сега е денят, реши се, прекрачи колебанията. Иначе някой ден ще се питаш защо си живял.

Спри работа, ако си работник, без да чакаш нещастните конформ-синдикалисти. Ако си професор, застани рамо до рамо със своите студенти. Ако си журналист, кажи не на лъжата. Ако си фабрикант, дай свободни дни на своите работници – те имат по-важна работа от твоите печалби. Ако си полицай, свали маската и щита. Ако си лекар, лекувай своите пациенти, но се опитай да помогнеш и в излекуването на България. Защото истината е, че тя е болна, много болна. Днес можем всички заедно да се справим с болестта й – утре ще стоим посърнали край смъртния й одър.

Това зависи от теб, братко мой, който и да си, където и да си. От теб, от мен, от всички нас. От нашата съпричастност към българското днес, която е и отговорност. И е нравствен дълг, от който няма как да избягаме – защото ако го направим, все някой ден ще разберем, че сме избягали и от самите себе си. Че сме кухи като мидени черупки, които времето стрива на пясък.