ДО ГОДИНА - ДО АМИНА! /Коледен разказ/

Обектът се пробужда рано. Зажужава... Първо ще светнат лампите на столовите, където започва да се подгрява чорбата за първите смени. После светват и прозорците на общежитията. Това са бекярски общежития - мъжки. От там се чува многогласна тютюнжджийска кашлица. Засъскват все още незамръзналите чешмите в изпотрошените казармени умивални, а някъде от  набързо открехната врата току се измъкне по някоя омотана в шал и ватенка фигура. И само по ситните стъпки ще разбереш, че тази фигура е на жена. И по тръпките на мъжете, които я гледат през снега. А на улицата на иглички пада замръзнал сняг и още си е истинска нощ. Дълга, предколедна, неразбираема. Даже бие на студ.  След това тръгват муцунестите автобусчета, пълни с все още топли от сънища мъже-секачи и ломаджии. Те имат и други, по-привлекателни щатни определения, но истинската им работа е да секат дървета и да взривяват и чистят пътищата от скалите нападали от дъждовете и от Бог знае що? Замръзналите и неподвижни по половин година. Вече толкова време.

 Изведнъж  целият обект е оживява. Еднакво облечени хора бързат през студа, уж за работа. Тая ранна суетня трае кратко, около час. После площадчето между трите тухлени жилищни блока, в които живее началството, опустява. Става сиво над ламаринените покриви, но това още не е разсъмване.

 Тогава  се появява Богдан. С отпуснати  рамена, с криви ботуши, с оширял  от недояждане панталон  и огромна омачкана ушанка. Богдан върви, пъхнал ръце в ръкавите. Зад него се провива с виновна задница пес. Богдан не говори на глас дори с кучето. Забравил е. Забравил е всичко. Той е нощен пазач. Пази лимонадената фабрика. Не че някой ще открадне или взриви лимонадената фабрика? Глупости... Оше повече, че през дългия зимен период тя не работи, но по щат се полага пазач и Богдан пази. Сутрин Богдан заключва вратата на лимонадената фабрика и се прегърбва към центъра. Връща се от работа. Джобът на дрехата му е издут от шише. Еднолитровото стъкло от слънчогледово рафинирано олио е затапено с найлонова  запушалка от шумящо вино, на което нашите му викат „шампанско”. Богдан го топли и то го топли и нежно сгрява душата със сутрешно бъл-бук, бъл-бук на   всяка крачка през снега. Богдан чука на прозорец със шарено перде. Чака. Отвътре също се почуква два пъти и кучето остава пред вратата на стълбите, лежи докато го извикат и го нахранят.

Банко лежи на матрак, покрит с бозово одеяло, и  стене. Стене от мъка или по навик. Богдан сваля ушанката, вади шишето с найлоновата тапа, нежно го поставя  на единствения стол до матрака, изважда  вчерашен вестник, обърсва с ръка трохите и рибените кости от масата, постила вестника, разглажда го и  пак така нежно премества еднолитровото  стъкло от рафинираното слънчогледово  олио върху вестника. Сега в тази сива стаичка, в това измислено село, сред замръзналия свят може да поздрави единствения си приятел Банко, който вече не стене. Вълнените чорапи на Банко са зашити с рибарски конец и той спуска обутите си крака от матрака, вади гребенче и прересва посивелите си коси. Всичко е сиво в стаята. И очите на Богдан са сиви, и неговите коси също са сиви. И чашите, която ще извади Банко изпод масата, са посивели от употреба. Банко все обещава да измие прозорците на стаята и да смени пердето, та между стените да влезе и някакъв друг, по-жив цвят, но не го прави. Откакто рускинята го изостави, Банко страда и нито мие прозорци, нито ходи на работа на обекта, нито ходи на кино, само стене нощем, а през деня гледа телевизия и пие с Богдан и се прересва с гребенчето, докато из стаята не се разлетят сиви мъжки косми.

Те с Богдан са приятели. Ракията вари пазачът на лимонадената фабрика през нощта. Измайсторил си някаква машинка, сипва разни неща и захар в нея и всяка нощ вари ракия. По литър излиза. За това лицето на Богдан е сиво и недоспало - нощем следи да не изгори машинката и да не подпали и фабриката, и службата му. През деня помага на Банко - да не е сам. Просто няма кога да се наспи.

Банко му се отплаща. Всеки понеделник минава през бекярските общежития и събира празните бутилки от бира, водка и вино в чувал, товари ги в една шейничка и ги продава. Изкарва за хляб, консерва и цигари. Богдан беше строител с добър разряд и добри пари, после хаспелът го удари   някъде през корема, пролежа два месеца в болницата и стана пазач на лимонадената фабрика. Каквито пари имаше, изпрати ги на двете си дъщери и на жена си. Оттогава не си е ходил в отпуска май две или три, или четири години. Това  Богдан не помни.

Банко налива, измъква буркан с лютеница, парче хляб. Банко също не си е ходил в отпуска отдавна, защото той вече няма отпуска. Човек, като няма работа, няма и отпуска - така си мисли началството. А Банко си мисли, че отпуска "иде от отпускане на душата”, с тая душа къде да иде? Вкъщи писа последно, че се е оженил за Лиза, която продава вестници, и че са добре. Изпрати снимка на Лиза и още една: той и Лиза – добре. Добре, ама тя изчезна някъде из вътрешността на страната и Банко счупи фотоапарата на Богдан, с който ги беше снимал. Сега пият и чакат заплатата на Богдан, за да купят нов фотоапарат.

Богдан  не се сърди на приятеля си за счупената  фотографска кутия – нали са приятели. Ще съберат пари, ще купят нова. После още една заплата ще вземат, ще си изгладят новите костюми, ще си купят билети за влака и ще си отидат по родните места. Вкъщи и стените помагат. Пък може и заедно да живеят.

Банко е  пуснал телевизора и отпива на малки  глътки от сивата микстура, която пазачът  носи. Богдан е усмихнат и май  щастлив. Виж ти, как хубаво се нарежда  всичко. Пък може и Лиза да намерят, докато пътуват с влака. С тоя влак така дълго се пътува до къщи. Неговите момичета сигурно са порасли гооолеми, големи. Все ще останат пари и някакъв добър подарък да им вземе. Ако не останат пари, той ще остане да поработи още малко.

Точно така, ще поработят, значи още. Поне още година, максимум две и всичко ще се уреди. И подаръци, и фотоапарат с огромен, най-огромен обектив, и нови дрехи ще си купят, щото старите кой знае в коя миша дупка са изядени вече. Само толкова ще поработи Богдан. А Банко ще се стегне, няма да стене. И той ще поработи, или както иска, само да измие тия сиви прозорци и да смени пердето.

На Богдан му става ведро и леко, той си сваля пуловера, остава по мръсничка  риза, притяга колана на оширелите  си панталони, разлива по последна чаша. През мръсните прозорци проблясва зимното  слънце. Тук се съмва късно, а слънцето изгрява към обяд. Банко спи  спокойно, не стене. Допил е последната чаша. Богдан също пие, пак гали кучето и чува, че в баира някой го вика с глас на стара жена, по чието лице се стича сълза под забрадката. Но той не може да я познае през сивите прозорци. Само пак чува: Ей, Богдане, Богдане! До година - До Амина! Но той не може да го разбере какво ще да значи това. Той вече нищо не разбира. Пък и за какво ли му е?

Зо Амина...до Амина... Така повтаря той и заспива. Благ, като коледен старец.