„Живот без маска и без грим -

            озъбено свирепо куче.”

Маските отдавна са паднали. Ясно е кой кой е. Но някои имат нужда от допълнителна самоидентификация. Без да показват нещо ново. Само да потвърдят за пореден път своята ГМО идентичност в гротескна градация по пътя към политическия си залез. Днес е времето на издихающите 15 минути слава. Новият продукт вече загрява край тъчлинията и е нетърпелив да влезе в игра.

България все още не е Северна Корея. Поведението на някои издава колко биха искали разликите да намаляват и накрая да се стопят. „О тогаз, майко юнашка!”. Какви си там граждани, полицаи и културни аташета от съюзнически държави. Не на нас такива. На нас – богати и влиятелни неназовани приятели, за които сме ценни, докогато престанем да бъдем. Те ще решат докога. Дотогава ще си изпълняваме ролята.

Ролята си изпълняват стриктно и тези, чиито патерица е озъбеното свирепеещо. Учудени и разграничени като бракониер, спипан от горския – „Ау-у-у, кой ми метна това на рамото.” Но май безнаказаността на недосегаемия партньор почва да тежи и „бракът” клони към разтрогване.

„Ледът се пука, господа съдебни заседатели.” Дори да спечелят предсрочните избори с новото си другарче, ледът под тях вече ще е винаги крехък. Гаранцията не е Франция. Тя е в тази критична маса, която е все още в милата ни злощастна България – дойна крава за потомствени паразити.

А ние останалите, дето се зовем противници на потомствените, ако не продължим да се ритаме по кокалчетата, имаме по-голям шанс. Истината не е ритане по нищо. Фактите са факти. Кой се възхищава на Тодор Живков, освен потомствените. Кой се ползваше от медийния комфорт, който обслужва днешните. Стоп. Спирам. Бутонки, заповядайте в глезените ми. Иначе, споко – Костов е аут.

Всеки да си признае кривиците, както е казал Левски – апостолът на нашата непостигната досега свобода.

        Трудно е. Но е изненадващо колко помага редовното практикуване на йога. Това не е подигравка, а добронамерено споделяне. И аз се уча в момента