Украинската зима на 2014 е поражението на Европа

 Революционерите от Майдана построиха катапулт и бомбардираха с него милиционерите. Казаците, които сме свикнали да виждаме като бясна конница, обикновено са воювали като пехота. Били са специалисти по обсадите. Строили са съоръжения за форсиране на порти и стени. Сега правят катапулти.

Като филм от категорията фентъзи

Целият Майдан и цялата украинска революция по снимките и по телевизията изглеждат като филм от категорията фентъзи, смесен с някаква мрачна антиутопия. Черен дим, горящи барикади, революционери с танкови шлемофони, строителни, мотоциклетни, армейски каски,  противогази, маски с черепи и чудовища, отряди сноубордисти, които се вдигат в атака, използвайки дъските си като щитове, равномерни удари като военни барабани, коктейли Молотов, които разсейват тъмнината като комети, барикади от сняг, поливани с вода, за да замръзнат като стена.

 Това прилича на карнавал, на зловеща фиеста. А от другата страна е Мордор, построен в черни, неподвижни редици с правоъгълни щитове, които от време на време подреждат като римска костенурка, за да се предпазят милиционерите от  паветата.

 Това се случва наистина

 Не  се поддавай на собствените си желания, скъпа Европа. Зная, че си представяш, че това не се случва в действителност. Че това е именно някакъв Мордор, някаква степна Татария на друг континент. Че  това пак е Русия, която се опитва да се справи с вътрешните си проблеми и е по-добре да не се намесваме, да не дразним, да не пречим.

 Русия е голяма и ще се оправи. Всъщност, винаги се е оправяла. Не можем да инкорпорираме част от Русия. Не става. Веднага ще се обади някаква си Калмикия, че и тя иска.  С всичките онези камили, юрти, будисти и пустиня. Или пък Мордовия, щом вече заговорихме за Мордор. Приехме поляците и румънците и вече май съжаляваме.

 Освен това там палят гуми. У нас не палят гуми, това не е екологично. И не използват дефицитрия бензин, за да замерят пазителите на реда.

 А над Майдана цари тишина

 От Берлин до Киев са 1332 км.  От Рим – 1500. От Мадрид – 2300. Според картата на Гугъл. Нито една карта обаче не е в състояние да предаде и измери самотата, в която тази зима се озова Украйна.

 По време на оранжевата революция от 2004 г. на Майдана цареше радостен празник, макар зимата да беше също толкова сурова. От Полша пристигнаха хиляди младежи, които да подкрепят промените. Революцията приличаше на весел празник.

 Днес, когато наистина е страшно, когато се води истинска, а не карнавална битка, когато се лее кръв и се измъчват хора, над киевския Майдан цари тишина.  Дори моята страна – толкова проукраинска и склонна да участва в чужди въстания и революции, изчаква, наблюдава.  Все едно тези няколко години в ЕС и Шенген я научиха на пресметливост и предпазливост. Не се спуска към барикадите както някога. Оглежда се неоколо и изчаква какво ще кажат прочиите европейци.

 Не зная какво е станало. Сякаш сме изгубили вяра в смисъла на помощта. В същото време там, на Майдана, стават неща, многократно по-важни и по-опасни отколкото през 2004 г.  Значи какво? Украинците са се сдобили с вяра и сила, а ние сме ги изгубили? Защото вече сме в безопасност и сме сити? Защото вече няма карнавал, а само студ, смрад на горена гума, бензин, черна нощ, самота и страх: ще нападнат, няма да нападнат, ще убият, няма да убият.

 Опитът на самотата

 Европа е тесен континент. Ако изобщо е някакъв континент, а не само полуостров. Опитът от самотата в тази теснота на територии, народи, градове е перверзен и жесток. Полша изпита пълната самота /и предателството/ през 1939 г. Но това беше отдавна.

Достатъчно обаче е да си припомним обсадените от телевизионни камери Балкани. Те бяха също толкова самотни, макар същевременно целият свят да можеше да гледа как са предадени на клане. Значи в сравнение с 1939 г.  е отбелязан значителен прогрес. Прогресът на перверзията и жестокостта. Лицемерно повтаряхме: това все пак са Балканите, там винаги е така, те просто обичат това.

 В случая с Украйна трудно можем да повторим същото лицемерие. За съжаление, скъпи господа, те там се бият за нас. Грешите, ако мислите, че т.нар. „европейски ценности” са дадени веднъж завинаги, че това е нещо, което може да се купи и да се има.

 Ако мислите така, най-добре е тази част от сушата, този полуостров или нос да се огради със стена. Да се направи от него нещо като гето на самодоволството, мнимата сигурност и порнографското благоденствие. Да се поставят стражи и да се бди дали останалата част от света не настъпва, за да ни ограби. И да си живеем така, докато не умрем от страх, едногамия и скука.

Страхливо надзъртаме иззад пердето

 Не зная какво е станало с този континент, с неговата енергия, смелост, експанзивност, любознателност, жизненост. Бяхме способни пеша да стигнем до края на света, да идем на другото полукълбо с корита,  не по-големи от железопътен вагон. Да, правехме ужасяващи, но и  велики неща. Светът се взираше в този смешен полуостров на края на огромното туловище на Евразия и не можеше да откъсне очи от него. Днес стоим до прозореца и страхливо надзъртаме иззад пердето.  Дали, не дай, Боже,  някой  няма да започне „да споделя същите ценности”. Пък ако трябва да го прави, нека е колкото може по-далеч. Най-добре в някой Мордор. Но това няма да стане.

 За ценностите се воюва.  Не всичко може да бъде притежание. Ценностите не могат да бъдат оградени със стена и стражи. Те не могат да бъдат превърнати в твърдини като средиземноморското крайбрежие срещу бежанците от Африка. Те не могат да бъдат спрени на източната полска граница.

 Европа умира от страх за благоденствието си

 По времето на комунизма в Полша  имаше една гатанка, въпросът бе с кого граничи Съветският съюз. Отговорът беше: с когото си иска. Нещо такова е днес с Европа. Само че за разлика от Съветския съюз Европа ограничава съседството си. Не приема за сведение, че споделяните от нея /някога?/ ценности се споделят и извън номиналните й граници. Тя направо трепери, че това може да стане, защото това би донесло само грижи. И се свива, крие се зад пердето. Трескаво пресмята ползите и загубите. Умира от страх за благоденствието си. За гнусното си спокойствие, за ужасяващото си самодоволство.

 Украинската зима на 2014 г. е европейското поражение.  Гледам картините от ледения Киев, хората, които са готови да умират за свободата и се опитвам да си припомня някакъв „европейски” порив с подобна сила през последните  десетилетия. Виждам Берлин през 1953 г., Будапеща през 1956, Прага през 1968, Гданск през 1970. Ако става дума за другата част на континента, се сещам най-много за жалостивия протест срещу заплахата за сигурността в интернет. Това е жалко.

Текста на полския публицист и писател препечатваме от Gazeta Wyborcza