КАК ДА СТАНЕМ ПРАВОВА ДЪРЖАВА?

 Защо след почти четвърт век „преход” към демокрация продължаваме да се питаме защо нашата демокрация е фасадна, наистина демократична ли е българската държава? Постигнахме ли върховенство на закона, или още върховенство има волята на властимащите? Имаме ли вече правова държава, или държавата ни е още полицейска? А дали това наше вечно недоволство от държавата ни не е  продукт на вечното българско съмнение в себе си? Или е продукт на горчив исторически опит от практиките на българската демокрация през посттоталитарния период?

Кои са основните отлики между полицейската и правота държава? Те могат да се видят в следната таблица:

РАЗЛИКИ МЕЖДУ ПОЛИЦЕЙСКА и ПРАВОВА ДЪРЖАВА

В общи линии това са „идеални типове” полицейска и правова държава. Реалността е значително по-сложна и нееднозначна. Няма такава идеална държава, състояща се от граждани, нито такава, състояща се само от поданици. Във всички, дори най-развитите демократични държави, повечето граждани пребивават често като поданици или много лесно могат да се превърнат в поданици... При нас положението е като че ли обратното - повечето граждани предпочитат да са поданици.

Все пак по тези критерии можем ясно да установим ,че след 24 години преход България продължава да не е капиталистическа правова, а посткомунистическа полицейска държава защото:

1. Властта във всичките и подразделения – законодателна, изпълнителна, съдебна - е нелегитимна за мнозинството от българите; Според авторитетно социологическо проучване към декември 2013 г. доверие към настоящия парламент имат 18%, към правителството 24%, а към Конституционния съд – едва 12% от българските граждани.

2. Законността (силата на правото),  подменена по време на комунистическия режим с правото на силата, остава валидна и до днес. То включва както партийно-политическо насилие на партиите (мнозинствата), които са на власт, така и полицейско-прокурорско насилие. Все по-очевидно е, че прокуратурата е едновременно „независима” ( що се отнася до безконтролност от която и да е друга институция във функционален аспект) и в същото време е все още изключително силно зависима от управляващите правителства и парламентарни мнозинства.

3. Съществува формално разделение на властите, но и трите власти продължават да са подчинени на една и съща социална група – трансформиращата се в олигархия и плутокрация бивша господстваща класа на комунистическата номенклатура. А както още Бенжамен Констан е забелязал преди повече от век и половина – когато и трите власти са под контрола на една и съща социална група, тогава демокрацията е невъзможна.

4. Полицията продължава да защитава властта от народа, а не народа от престъпниците. След 2001 г. МВР става все по-безконтролно. Особено при сегашното правителство полицията е напълно безотговорна към правата на гражданите и неподчинена на закона. Все още няма осъден не само висш, но и обикновен полицейски служител  за превишени права и корупция, макар данни на самото министерство да показват, че огромна част от служителите в МВР са или склонни към корупция, или откровено корумпирани.

5. Презумпция за невинност има само за големите престъпници. За обикновените хора продължава да важи презумпцията за виновност.  

6. Все още далеч не всичко, което не е забранено е разрешено.

7. По отношение на приоритета на личността пред държавата – това се отнася за определени личности, които стоят над закона. Иначе държавата продължава да има приоритет над гражданите, които превръща в поданици.

8. Оттук и държавата не е средство за постигане на общото благо, а средство за групово-партийно, олигархично-корпаративно и лично обогатяване на властимащите.

9. Властта продължава да е коерсивна, а не авторитетна.

10. В резултат имаме несправедлива и нелегитимна в очите на гражданите си държава.

Следващата таблица представя класация на най-полицейските държави в света. България е на 8 място в тази „почетна” класация. На първо място е Русия, която постепенно се превърна от държава в преход от тоталитаризъм към демокрация, в най-авторитарната и полицейска държава в света. След 2001 г. войната на глобалния тероризъм срещу нашата цивилизация доведе до превръщането на много от действащите демокрации във все по–полицизирани държави. Класически и утвърдени демокрации като италианската в това отношение имат също огромно връщане назад, което се обяснява само донякъде с националната специфика.

(Източник: агенция Bloomberg http://www.bloomberg.com/visual-data/best-and-worst/most-heavily-policed-countries)

Следователно, за да станем правова държава е необходимо:

1. Поява на силно, но не авторитарно, а демократично политическо лидерство.
2. Смяна на актуалния посткомунистически (полу)криминални политически, стопански и финансови елити, произлезли от номенклатурата на комунистическата партия и превръщащи се от олигархия в плутокрация.
3. Силна политическа воля в „народа” за промяна на сегашното пагубно статукво. 

Но за да стане това е необходимо да се превърнем от общество на поданици в  общност и общество на граждани:

СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ НА ПОДАНИЧЕСКОТО И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

Виждаме необходимостта от промяна и в политическата култура. Преди 80 години Антонио Грамши твърди, че за разлика от Русия, където няма гражданско общество и държавата е всесилна, в Европа, на Запад комунизмът трябва първо да преодолее гражданското общество, преди да завладее държавата, т.е. необходимо е първо да си осигури първо културна хегемония. Днес нашата задача е подобна – за да се преодолее наследството на комунизма е необходимо силите на промяната да завоюват културна хегемония. Защото  тоталитарната държава бе сравнително лесно разбита външно, но нейната социална и културна основа остана непокътната. А тази основа непрекъснато възпроизвежда насилие, авторитаризъм, антимодерност, противопоставяне на правилата и законите, недосегаемост на властимащите...  С други думи – за да бъде сложен край на планирания до и като безкраен провал Преход – трябва първо да се формира нова културна основа на промяната – чрез образование, възпитание и налагане на тази културна хегемония на работещите правила, а не безпредела на аномичната и често безсилна, но достатъчно силна да спира промяната посткомунистическа власт, ако не и се противопоставят нито действащият пазар, нито действеното гражданско общество. И разбира се, политически обединени демократични сили на промяната.