Кой? 12. Стратегии на банковото ограбване

 С куфарчетата на Луканов, разбира се, не приключва първият етап от ограбването на България, мародерски осъществено от БКП, прекръстена набързо на БСП. Може да се говори още дълго и за приватизирането на десетки милиони чрез ДКМС и ТНТМ, и за използването на фондациите, стратегически освободени от данъци, за да бъдат впрегнати в контрабандни начинания, и за скоростното нарояване на финансови пирамиди, и за източването на държавните предприятия от паралелни частни фирми, създадени от техни служители.

За съжаление не разполагам нито с време, нито с възможности да напиша пълна история на корупцията по време на българския преход, затова се спирам само върху някои най-основни прецеденти. Заграбването на голяма част от парите от външния дълг на България чрез външнотърговските дружества и “неявните” фирми на ДС е най-крупното престъпление в най-ранния етап от т. н. “преход към демокрация” – всъщност можем спокойно да го разглеждаме и като логистична подготовка при старта на сценария на перестройката, свързан с първоначалното натрупване на капитали у определени лица, които по-сетне движат и дирижират развитието на този сценарий. Общността от тези лица е това, което днес наричаме “задкулисие”.

Само по себе си това ограбване предизвика национална катастрофа – обявяването на неплатежоспособността на страната ни от втория кабинет на Андрей Луканов. Точно същият ефект – национална катастрофа за втори път в рамките на прехода – имаше и рухването на банковата система по време на правителството на Жан Виденов – благодарение на планомерното и криминално източване на финансовата кръв на държавата – в полза на определени частни и корпоративни интереси, изцяло свързани с БСП и ДС.

Малко преди правителството на Жан Виденов да се срути с гръм и трясък, българите бяха сюрпризирани от от изявлението на вицепремиера Румен Гечев, който обяви пред БНТ, че 100 милиарда лева просто са изчезнали от българските банки.  За тяхното мистериозно изчезване г-н Гечев, в чиито служебни задължения между впрочем се включваше и контролът над държавното участие в банковия сектор, не бяха дадени никакви обяснения.

Тези пари обаче не бяха паднали от небето и не бяха се стопили като ланския сняг. Те не принадлежаха на банките, нито на БНБ, нито пък на правителството и неговия бюджет.  Принадлежаха на данъкоплатците и спестителите, поверили на държавата отговорността да поеме част от техните грижи и да бъде добър стопанин на техните спестявания. Изчезването на тези сто милиарда, признати от Румен Гечев (всъщност бяха много повече, тъй като само декапитализацията на Стопанска банка, Минералбанк и ПЧБ надхвърля тази сума) не бе природно бедствие, грешка или лична недобросъвестност на неколцина банкери.  Беше кражба – в най-буквалния и брутален смисъл на думата. Бе целенасочено и методично разграбване на държавата от тези, които са оторизирани да я представляват.  От осем милиона българи бяха откраднати 100 милиарда лева – което означава, че от джоба на всеки българин – от стареца до пеленачето, бяха измъкнати по около 12 500 лв.

При кражба с подобни мащаби просто нямаше как държавата ни да не изпадне във фалит. Предложението на МВФ за въвеждане на валутен борд освен всичко друго е и безпощадно ясно заявяване, че България няма нито възможности, нито шансове да се оправи сама.  И че трябва да бъде поставена под опека – така, както се поставят под опека дебилите и лудите. Защото, както находчиво отбеляза един от българските политици по това време, вече и на МВФ беше ясно, че от нашите банки са останали само сградите, чиновниците и луксозните офиси.  И ако банките са кръвоносната система на всяка икономика, то беше безспорно, че държавата ни страда от изключително тежка анемия, предизвикана от някаква странна форма на мазохистичен авто-вампиризъм.

Банковата система – такава, каквато беше създадена в България по време на прехода, не беше просто болна.  Тя бе изначално порочна.  И беше такава, тъй като по замисъл бе изграждана не за да обслужва реалната икономика, а за да служи за обогатяване на собствените си създатели, да бъде шланг, свързващ скачените съдове на държавния и частния сектор при преминаването на държавни активи в сейфовете на “честните частници”.  Тя не бе сътворена с добри намерения и после опорочена от лоши или некадърни банкери, както някои смятат и досега, а просто бе създадена с цел да обслужва грабежа.

Пробойните в една немалка част от банковото законодателство, отчайващата летаргия на оторизираните да упражняват банков контрол органи, удобният хаос в нормативните актове, които трябваше да регламентират правата и задълженията на банковите институции, безспорно доказват това.  Ако нещо е уникално в българския “преход”, то това е тъкмо функцията на банковата система като основен носител при прехвърлянето на тоталната политическа власт на бившата комунистическа партия на икономическа основа.

Няма друг сектор в управлението на държавата, който да е бил в такава степен непрозрачен, скрит от обществото, брониран зад тъй наречената ”банкова тайна” и зад липсата на функциониращи контролни институции. Едва ли е случайно, че Законът за сметната палата бе приет с такова огромно закъснение, че в отчетите на БНБ за банков контрол се говореше само с общи понятия и че банковият сектор остана запазен кадрови периметър за бившата номенклатура.  Независимо от това чие правителство е упражнявало властта през изминалия четвърт век, почти няма случай български банкер да не е генетически обвързан или с партийната и комсомолска аристокрация от преди 10 ноември, или със структурите на ДС и МВР.  Никак не е случаен фактът, че параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за банките и кредитното дело, съгласно който лицата, участвували в бившите ръководни органи на БКП или били сътрудници на ДС, нямаха право да бъдат назначавани в ръководните органи на банките, беше на бърза ръка отменен от Конституционния съд. Последствията от тази отмяна станаха видни едва години по-късно – когато цялата държава катастрофира благодарение на активните мероприятия на банкерите с пагони.

Как всъщност в края на 1996 г. се стигна до тоталната декапитализация на българските банки? Чрез няколко изключително порочни “кръгови” механизма, които бяха широко известни на обществеността – и въпреки това никой не направи нищо, за да ги пресече.  Най-основните сред тях бяха следните:

1.  Изцеждащите ефекти от бюджетния дефицит и нарастващия вътрешен дълг.  Този механизъм беше особено актуален при управлението на Жан Виденов. Благодарение на собствената си некадърност, както и благодарение на желанието си да имитира политика, поне отчасти доближаваща се до програмните му документи, българското правителство гласуваше бюджети с макрорамка, която нямаше нищо общо с реалността.  Вследствие на което лавинообразно нарастваха бюджетният дефицит и обвързаният с него вътрешен дълг.  За да покрие последния, държавата печаташе ценни книжа и задължаваше търговските банки да ги изкупуват.  Търговските банки от своя страна залагаха държавните облигации през БНБ и ДСК и получаваха рефинансиране, с което порочният кръг се затваряше, стимулирайки по този начин инфлационната спирала.

2.  Ефектът на паяка. Става дума за паразитирането на частни икономически групировки, застанали на входа и изхода на структуроопределящи държавни предприятия, които монополизират вноса на суровини и реализацията на продукцията им.  Според прочутия доклад на Николай Добрев, изготвен именно във връзка с банковата криза “по този начин, чрез системата на “паяка”, бяха изсмукани огромни държавни средства по схемата - кредитиране от търговските банки на крупни производители - реализация на продукция от субекти в частния сектор. Едновременно с това “преливане” на средства търговските банки натрупаха огромни несъбираеми кредити от производителите.” Примери, които потвърждават ефективността на тази схема, класическа за годините на ранния преход, има много. Извън класическия пример с “Кремиковци” и “Интерстийл” могат да се посочат още много други такива - примерно по подобен начин ”Плама” беше изсмуквана от “Евроенерджи холдинг”, като натрупаните кредити до голяма степен предопределиха фалита на БСИ “Минералбанк”.

3. Вътрешнобанковото ограбване.  Според споменатия доклад на МВР, ”преобладаващата част от “лошите” кредити на частните банки са предоставени на фирми и лица, работещи в тях,  на акционери или икономически групировки”. Анонимно е споменат и прецедентът с бивш директор на частна банка, отпуснал 20 млн.  щ.д.  кредит на фирми, в които самият той е акционер, като очевидно се има предвид Христо Александров.  Ако трябва да се говори за “кредитни милионери”, то повечето от тях принадлежат към акционерите в частни или държавни банки, получили тъй наречените “вътрешни кредити”.  Тъкмо последните най-често са раздавани в разрез с нормативните изисквания за допустим кредитен риск, разрешен кредитен таван, както и без каквото и да било обезпечение.  Така се стигна до създаването на банки за еднократна употреба, които бяха създавани с кредити от ДСК, използваха механизмите за рефинансиране, за да раздадат огромни кредити без покритие на собствените си акционери или на свързани с тях лица и фирми, след което мирно и кротко фалираха.  Това между впрочем е основният механизъм, по който бяха декапитализирани почти всички частни банки.
4.  Банковото разрояване.  Това е случаят, при който набралата скорост банка започва да прехвърля своите активи в паралелни финансови структури:  чрез акционерно участие в други банки, финансово-брокерски къщи, застрахователни дружества и приватизационни фондове, докато в крайна сметка бъде декапитализирана и фалира, след като е използвала в максимална степен всички възможности за рефинансиране от БНБ и ДСК. Класически пример в това отношение беше Първа Частна Банка.

Посочените дотук механизми не изчерпват инструментариума, използван при декапитализацията на българските банки.  Съществуват и ред още способи – примерно симбиозата между банка и икономическа групировка (Балканбанк – Мултигруп или БЗК – Даругруп), раздаването на необезпечени банкови гаранции, верижното джиросване на записи на заповед (примерно веригата “Евроенерджи холдинг” - “Плама” - Минералбанк - БНБ), приемането на абсурдни залози срещу предоставянето на парични депозити от страна на рефинансиращите финансови институции, приемането на финансови депозити, предоставени от частни фирми и корпорации при необосновано висок лихвен процент (прецедентът с Бизнесбанк, приела 1 милиард лева от “Евроенерджи холдинг” при лихва 20 пункта над ОЛП) и прочее. Три основни фактора обаче правят възможни всички механизми за декапитализация на българските банки:  користната кредитна политика, порочните механизми за рефинансиране и пълната липса на банков контрол. За да разберем как се е стигнало до това положение, трябва да хвърлим поглед върху генезиса на банковата система, предопределил нейните извратени форми на съществуване, както и тогавашния й банкрут.

До 1987 г.  банковата система бе единна и съгласно действуващата Конституция представляваше част от общонародната собственост, включена в състава на националното богатство на страната. С приемането на Правилника за банките от 1987 г.  влиза в действие абсурдната “социалистическа акционерна форма на собственост”, която се изпробва първо в банковата система.  Абсурдът се състои в това, че от обявените в Конституцията (чл.16) за национално богатство банки и държавни предприятия, чиято собственост тогава също е общонародна, се създават частни акционерни дружества – отраслови банки (Строителна банка, Банка за транспортно машиностроене, Биохим, Стопанска банка, Банка Електроника и т.н

Вторият етап на нормативна подготовка в посока раздържавяване на банковата система са извършените промени през пролетта на 1990 г.  Без да се приеме закон за държавните предприятия и без да се определи начин за разпадане на общодържавната собственост, сесията на последното комунистическо Народно събрание извършва промени в Конституцията, като допуска създаването на така наречените “смесени” предприятия (без да конкретизира това понятие и без да реши въпроса с прехвърлянето на собствеността) и снема банките от масата на общодържавната собственост.

Министерският съвет незабавно извършва промяна в Правилника за банките (Д.в. бр. 34/1990г) като в чл.  20 негласно премахва само една дума - “юридически”.  До тогава банка можеше да бъде учредена от най-малко две дееспособни юридически лица, а такива бяха все още само държавните предприятия, стопанските организации и ведомства.  С отпадането на думата “юридически” се създаде негласна възможност за приемане и на физически лица като акционери в банковата система, което не представлява нищо друго освен раздържавяване без наличието на закон за приватизация.

Въпреки, че все още не е създадена конституционно и законово правна възможност за раздържавяване, то започва още през 1989 г.:  в стопанската област - чрез ПМС № 36/28.07.1989 г., а в банковата дейност - с ПМС № 19/19.05.1989 г. В изпълнение на последното УС на БНБ с Протокол № 19/28.08.1989 г. взема решение да извърши структурна реформа в банковата система, като се създадат още самостоятелни банки - акционерни дружества. По този начин единната и централизирана банкова система продължава да се разпада – без ясни регламенти и правила – чудесно условие за ловене на едри финансови риби в мътна вода.  В чл. 4 и 6 от предложения и одобрен от председателя на БНБ Васил Коларов график ясно е предвидена приватизация на банките чрез продажба на акции.     

Поради това, че до този момент липсва каквото и да е законно основание за приватизация на банките, МС както и УС на БНБ се обосновават на чл.  26 от ППУСД (Правилник за прилагането на Указа за стопанска дейност – между впрочем на основата на него до влизането в сила на ЗППДОП е извършена скритата приватизация в икономиката като цяло).  Проблемът е, че подзаконов акт, в противоречие с основния закон, допуска това.  

В така преобразуваните държавни банки в акционерни първоначално, преди продажбата на акции, основен акционер е самата БНБ с държавен капитал, която носи изцяло отговорността за неговото управление.  До влизането в сила на ЗБКД всички случаи на продажба на акции на частни юридически и физически лица или взети решения за увеличаване на капитала на действуващите държавни търговски банки за сметка на продажба на нови акции на юридически и физически лица представляват незаконна приватизация, извършена с прякото участие и с разрешението на БНБ, за което именно тази институция носи основната отговорност.  Нейни представители в Общите събрания на акционерите наред с тези на Банковата консолидационна компания - АД са решавали въпроси от жизнено важно значение за държавата и обществото.

При това трябва ясно да се посочи, че почти през целия период след 1989 г.  до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизация е съществувала законова или друга нормативна забрана за продажба на акции и дялове от държавни фирми.  Това са:  през 1991 г.  – мораториумът наложен от ВНС от месец август 1990 г.; чл.13а на УСД; чл.2 от отменения Закон за образуване и преобразуване на еднолични търговски дружества.

В редица държавни банки (Строителна банка, ТБ Средец, ТБ Хемус, ТБ
Искър, Балканбанк, Стопанска банка, Банка за земеделски кредит и др.) са
отпечатани АКЦИИ НА ПРИНОСИТЕП, т.е.  анонимни акции.  Какво по-голямо
доказателство за открити намерения за скрита приватизация на банките при липса на закони за ценни книжа и пазар за тяхната продажба.

БНБ непрекъснато даваше разрешения за увеличаване капитала на държавните банки, независимо че с това извършваше принатизация, намалявайки размера на държавното участие.  Изненадващо за обществото обаче тя се сети за тези си задължения само при случая Биохим.

Решения от подобен характер са вземани с участието на Националната банка чрез нейните представители в Общите събрания на банките или най-малкото чрез одобряваните от самата нея документи по учредяване и преобразуване - устави, учредителни договори и др., намиращи се в досиетата на банките при управление “Банков надзор”.  В резултат на това, при някои банки се стига до намаляване на държавния капитал до 2-5% , за което отговорностт носи БНБ и Мф и лично проф.  Т.  Вълчев,  който дезинформираше обществото с изявления пред медиите, че не му е известно да е извършвана приватизация в банките.
Отговорност от БНБ следва да се търси и във връзка с вменените й задължения само тя да дава разрешения за откриване и преобразуване на банки.  До влизането в сила на Закона за банките и кредитното дело те са давани също от нея по силата на Правилника за банките.  В ЗБКД (чл.12, 14, 17 и 19) са определени широки права на Националната банка при издаването на лиценз за банкова дейност.  Дадена е възможност БНБ да извършва предварителни проучвания за установяване на финансовото състояние на заявителя, професионалната квалификация и опит на управляващите, включително и всякакви допълнителни сведения по нейна преценка.  Освен извършване на проверка БНБ има и правото да откаже издаване на лиценз, ако се установи, че някои от акционерите контролират повече от 10 на 100 от гласовете и с това могат да влияят върху вземането на решения.  Ако тези изисквания на закона са били спазвани от страна на БНБ, нямаше да се стигне до банковата катастрова в края на 1996 г.

Типичен пример за издаване лиценз, без да са приложени нормите на закона, е лицензът на Първа инвестиционна банка - Решения Х 259 и Х 278 от 1993 г.  на УС на БНБ, където е допуснато акционерен капитал с право на глас да представлява
САМО 2% от общото разпределение на капитала. Останалият капитал (98%)
се  попълва от акционери без право на глас. При тава разпределение на капитала, на един от акционерите – Първа финансово-брокерска къща е разрешено да контролира до 20% от акциите с право на глас.  На останалите 5 физически лица, притежаващи по 16% от акциите с право на глас, изрично разрешение не е дадено, но учредителните документи показват ясно това и БНБ го е одобрила; притежатели на акции с право на глас заедно с брокерската къща са само лицата, на които е възложено управлението на банката.  При първоначалното набиране на капитала физическите лица (включително управляващите) не са направили никакви вноски.

Управляващият Първа финансово-брокерска къща Ивайло Мутафчиев участвува лично с 16%   от акциите с право на глас и представлява ПФБК, която има разрешение да контролира 20%  от гласовете.  По същество е създадена възможност при едностепенна система на управление да се упражнява почти еднолична власт.  Никак не е без значение в случая и фактът, че братът на Ивайло Мутафчиев - Георги Мутафчиев е главен валутен дилър на БНБ!  Другият измежду малкото акционери с право на глас Емилиян Димитров е прокурист в ПЧБ.  Между останалите акционери без право на глас са “Омнитех”, Първа западна финансова къща, Първа частна лизингова къща, “Синит”, фалиралата “Агробизнесбанк”, Застрахователен холдинг България - все познати дружества.  свързани с ПЧБ.

Тук му е мястото да обърнем внимание върху ролята на финансово-брокерските къщи в тогавашната финансовата система.  В началалото на българския преход, белязано с хаос в икономиката, на тях не случайно бе отредена ролята да източат дохода от иначе печелившата банкова дейност, създадена с държавен капитал.Това можеше да стане, разбира се, само с прякото участие на определени лица на възлови места в банковата система.

За целта удобно и неправомерно бе използвана автономността на банковата система. Както при държавните предприятия определени частни групировки застанаха на входа и изхода им, така и при банковата система се създадоха паралелни банкови структури като финансово-брокерските къщи.  Без да преценява каквото и да е по предмета им на дейност, съдът ги регистрираше само на основата на Търговския закон без разрешение (лиценз).  В последствие чрез наредба №5 за емитиране и изплащане на безналични държавни ценни книжа БНБ дори им създаде преференциални условия за участие в покупката на ДЦК.

Очакваше се, че приватизацията ще стартира и с тях ще купуват предприятия.  Без наличието на закон за търговия с ценни книжа им бе разрешено да търгуват с акции и да посредничат при други финансови операции.  Създадоха се умишлено условия за безконтролност върху финансите на страната.  Така те се превърнаха в друг вид частни банки, вградени и паразитиращи върху държавния банков капитал.

Пример за лесен начин за печелене на много пари, извън нормалните пазарни условия, е дейността на Първа финансово-брокерска къща. През март 1994 г., когато курсът на долара скочи драстично, БНБ в продължение на 25 дни интервенира на пазара през три брокерски къщи (Първа финансово-брокерска къща, “Борас” и “Лейди”).  Интервенцията е 7 млн. щатски долара, които БНБ продава на ПФБК при курс 0.35 лв.  за долар под фиксинга.  На другия ден ги купува обратно от къщата на 0.40 лв.  над фиксинга.  Само за една седмица (от 27.03.94 г.  до 03.04.94 г.) финансовата къща печели 72 млн.  лв., а за годината отчита общо само 270 хил.  лв.  печалба.  Другите две финансови къщи са основни акционери - “Борас” в Елитбанк, а “Лейди” в Юнионбанк.

Отговорност за управлението на имуществото и капитала в търговските банки носи и Банковата Консолидационна Компания, която по замисъла на Разпореждане № 26/16.03.1992 г. на МС (предложено лично от проф.  Т. Вълчев) бе създадена, за да придобие (някои казват - да прикрие) държавното участие в търговските банки, за

да се заеме с консолидацията им, да извърши оценка на активите им и да ги подготви за приватизация.  Поради своя съмнителен правен статут БКК не успя да придобие изцяло държавното участие, тъй като много от държавните фирми не се подчиниха на разпореждането и не замениха акциите си с тези на БКК.  Така в течение на години на БКК не й бе известен размерът на държавното участие в отделните търговски банки. Оправданията, че тя самата не е извършвала продажби на акции от  ТБ и е гласувала за увеличение на капитала им съобразно ЗБКД с разрешение на Националната банка са наивни. Според ТЗ начинът за увеличение на капитала и участието на акционерите в него се гласува от Общото събрание, преди да се поиска разрешение от БНБ за това увеличение. Ето защо, представителите на БКК в ТБ носят отговорност за намаление размера на държавното участие без законова приватизация.

Още от 1990 г.  в държавата се обсъжда на управленско ниво проблема с лошите кредити в банките, които държавата следва да поеме, за да създаде възможност за оздравяване на банковата система и нейната приватизация. Органът, който би трябвало още през 1991 г.  да обяви размера им и да наблюдава тяхното изменение, е БНБ чрез управление “Банков надзор”.  Но нито обществеността, нито отговорните институции можаха в крайна сметка да разберат дори ориентировъчно какъв е техният размер.  От обявените пред МВФ през 1990 г.  17 млрд.  лв.  в надвечерието на банковата криза се цитират 385 млрд.  лв., а колко още не са поети като държавен дълг не е известно.     

През първите години от прехода в банковата система цари пълен хаос по отношение на самото понятие “лоши кредити” – и от там на техния размер. Това е повлияло върху размера на образуването на резервите в банките и начина на тяхното използване, което поставя под съмнение както отчетените финансови резултати, така и кредитите, които биха били покрити с тях.  Основната отговорност за това е на БНБ, която до лятото на 1993 г.  не определя критерии за класифициране на кредитите, отговарящи на изискванията на международните стандарти.

Наред с Министерството на финансиите БНБ носи отговорност и за това, че допусна да се обремени държавния бюджет с лоши кредити от раздържавени държавни предприятия (ООД и АД), кооперативни организации, свинеферми и др., което по същество представлява субсидиране от държавата и на други форми на собственост – и то без положителен ефект. Всичко това - за сметка на данъкоплатците.

МФ и БНБ тъй и не даздоха мотивиран отговор на обществото защо след влизането в сила на Закона за счетоводството от 1991 г.  той не се приложи за банките – и случайно ли е това?  Защо се допусна акционерното дружество “Банксервиз” – АД да обслужва централно цялата банкова система за счетоводни и междубанкови разплащания и как е гарантирана “банковата тайна”?  Не се ли създаде умишлено възможност някой да има контрол над цялото движение на средства и валута?

Въпросът, разбира се, е реторичен. Самата банкова катастрофа не е бедствие, а инструмент – употребен целенасочено и хладнокръвно. Докато спестяванията на всички българи се топяха от трицифрината инфлация, докато заплатите и пенсиите ставаха с равностойност от няколко долара, милиарди левове, хладнокръвно ограбени чрез кухи банки и кредити без покритие се обръщаха в твърда валута и се прехвърляха в банкови сметки в чужбина, за да се върнат препрани и да участват в приватизацията – като с това си участие утвърдят олигархичната власт на някогашната комунистическа номенклатура.