ЗА ФИЛОСОФА АСЕН ИГНАТОВ И КНИГАТА МУ „ПСИХОЛОГИЯ НА КОМУНИЗМА”

            Беше далечната 1969 година. Запозна ме с него покойният Стоян Бакърджиев, преводачът на поезия. Седнахме в едно заведение на „Царя”. Игнатов поведе разговора внимателно и ненатрапчиво,  като човек, който има какво да каже и необходимост да го сподели. Нямаше как да подмине темата за книгата му „Тъга и порив на епохата”, издадена предишната година  и обявена в статия на „Работническо дело” за „демонстративно отстъпление от класовия марксистко-ленински подход при оценка на обществените явления”. Макар и изключен от БКП и прехвърлен от Философския  факултет на Софийския университет в  БАН,  като научен сътрудник, не правеше впечатление на човек с наранено самолюбие и ниско самочувствие. Обосноваваше тезите си не само строго логично, но и съпреживяно, което засилваше внушението. Не подмина и темата за взаимоотношенията в академичната общност: болни амбиции, интриги, посредственост. Бих казал, че от този ден датира и моят интерес  към социалната психология.

            Емигрира през 1972 година, след  участие в международен философски конгрес в Белгия. Работи като научен сътрудник в университета в Лувен, където получава докторат по философия. От 1980 година се установява в Кьолн, Германия. Редактор е в култтурния отдел на „Дойче веле”, впоследствие - сътрудник във  Федералния институт за източноевропейски изследвания. През 1985 година публикува на немски студията си „Психология на комунизма”,  с подзаглавие „За манталитета на господстващия слой в комунистическия свят”, предизвикала силен интерес  и висока оценка в научните кръгове на Запад. Подчертано е предимството на Игнатов пред  други западни изследоветили по темата: сухата фактология е обогатена и осмислена  дълбоко от лично преживяното. За мнозина студията запълва празнина в световната литература, говори се и за „школата Игнатов”.

            Сред типичните черти на системата авторът  поставя опияняващото чувство за всевластие на политическата върхушка, натрапчивата нагласа към произвол. Оттам и страхът  от поемане на отговорност в по-долните етажи на властта, опасението от погрешен ход и провал. Липсата на самоинициатива сковава системата. Последиците: взаимно дебнене и донасяне кой изкривява линията, кой е правоверният и кой „стъпва накриво”. Недостоверната обратна връзка за действителното състояние на нещата води до оптимистичната представа че всичко е наред, когато ситуацията се влошава от година на година. Партията дублира държавата, всеки държавен орган има своя партиен двойник – по-овластен, но и по-некомпетентен. Догмата има предимство пред  живия живот. „Не може да бъде това, което не трябва да бъде!” Маниакалният стремеж на комунизма  е да ощастливи човечеството, па макар и с употребата на груба сила. От една страна омраза към буржоазията  и начина й на живот, от друга – завист и потаен стремеж да го постигне за себе си. Псевдорелигиозен манталитет  с обожествяване на вождовете и фанатична вяра в учението. Лаконичното определение на Асен Игнатов за марксленинизма е „мъртва и скучна летаргия на ума”.

            Особено внимание е обърнато на т.нар. късен комунизъм. По високите етажи на властта все по-често заемат позиции апаратчици-технократи,  съвсем наясно с недъзите на системата и нейния упадък. Но й служат вярно, защото им осигурява кариера и привилегии, от които не искат да се откажат. „Една система наистина е осъдена на смърт - пише Игнатов, - когато съдбата й се намира  в ръцете на хора, които не вярват в нейните ценности.” Това раздвоено състояние на психиката, съчетано с увлечението на номенклатурата по „сладкия живот” (Dolce vita) е определено като като хедонизъм и дори цинизъм.  В опита на новите апаратчици  да осъвременят някак икономиката, читателят  ще се натъкне на своеобразна  „смяна на кожата”: късният комунизъм e прелюдия към настоящия нашенски  див капитализъм.

            Като подчертава, че нацизмът се  учи в  държавното управление от болшевишката практика, авторът сочи, че с  течение на времето комунизмът копира  все повече  нацизма. Интернационализмът е заменен  с възраждането на стария великоруски национализъм. Читателят отново ще направи аналогия с последните събития в Украйна. Изявата на краен национализъм у нас с насилственото преименуване на мюсюлманите е друго подобно доказателство. Вместо да притъпи различията в българското общество, то ги изостри и задълбочи още повече.

            „Една система, която изпитва панически страх от всеки напечатан лист хартия, съдържащ идеи, различни от нейните, не може да бъде жизнеспособна” – четем в студията. Авторът се изявява не само като вещ  аналитик, но и като прогностик. За него комунистическата система е обречена. Но не бърза да ни успокоява. Митът за чудодейната  роля на революцията, за пълното разрушение на настоящето,  коренната промяна и катарзиса, който неминуемо щял настъпи, е заложен дълбоко в човешката същност. Това е израз на  вечната неудовлетвореност от Битието. Докато  се опитваме да се отървем от пораженията, нанесени  върху  човешката психика от комунизма, той може отново да ни сполети в бъдещето в някаква форма. Да си припомним и  написаното от Достоевски в „Братя Карамазови”: ”Няма по-непрекъсната и по-мъчителна грижа за човека от тази: останал свободен, да намери по-скоро оногова, пред който да се преклони.” Философът-хуманист от ХХ век Ерих Фром го допълва в „Бягство от свободата”: „Прекланяме се, тъй като сме слаби духом. Нужна ни е външна силна опора за нашите постъпки и убеждения.” Масовият посредствен  човек, когото  Игнатов споменава като почвата,  върху която избуяха тоталитарните режими през ХХ век , е жив, издръжлив и ще векува. „Съзнанието на бившите поданици на реалния социализъм е много по-отровено,отколкото обикновено се мисли – четем в студията, -  пораженията върху него са много по-големи, отколкото се предполага.”  Всичко това потвърждава тезата, че антикомунизмът  е актуален не само днес, но ще бъде такъв и занапред.

            „Западът налага своите жизнени форми върху останалата част на света” -  пише Игнатов.  Но като проницателен, критичен и непредубеден  ум не подминава наличието на  масовия посредствен човек и в западната общество. Последиците: признаци на културен упадък, пошлост, вулгарност, духовна нивелация.

            Изданието приключва с интервю на преводачката от немски Елена Никлева. „Не бихте  ли написали една психология на...посттоталитаризма? – пита тя. Отговорът на  Асен Игнатов е: „Това е много съблазнителна тема и аз също съм мислил за нея, но нещата могат да се видят точно и добре само след известен интервал, защото в момента всичко кипи, всичко е още много хаотично.”

            През 1997  година Софийският университет „Свети Климент Охридски”, от който бе прогонен на младини, го удостои със званието „почетен доктор”, а три години по-късно получи и най-високото държавно отличие орден „Стара планина”. Почина в Германия през 2003 година. Мир на праха му! Наш дълг  е  да довършим това, за което не му стигна времето – да проучим и опишем  психологията на посткомунизма.

            В едно време, когато българи се наредиха сред най-изпечените и ловки автокрадци, сутеньори,  наркотрафиканти  в Европа,  отраден факт е, че имаме и ярки личности като философа Асен Игнатов, които да ни представят достойно в Европа и света и да съхранят остатъка  от национално самочувствие в душите ни.