ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

1. Увод

Два са официално разследваните и доказани като фалшифицирани парламентарни избори у нас: през 1923 (малко преди деветоюнския преврат) и през 1990. Но ако годината 1923 е наистина далечна и засега можем да я оставим в историята, ефектите от изборите за 7 ВНС през юни 1990 още дълго ще помрачават живота. Макар и със затихващ ефект. Но историята трябва да се помни и напомня.

Защото не стихват опитите за изборни манипулации и заиграване със страховете на хората. Забележителната случка от 11 май 2013, наречена нежно „Костинбродската афера”, е обеца за ухото на всеки, който си мисли, че европейските избори се правят по европейски тертип във всички европейски страни. Защото не, не се правят. За щастие, не е нужно човек да притежава чудовищния талант на Алеко Константинов, за да надзърне зад кулисите и да опише как се правят избори в държава на 1300 години, управлявана през последните 70 години от Българската комунистическа партия и нейните неизтребими мутанти.

Затова е следващият текст. Да си припомним историята, да се посмеем над собствената си глупост (а тя беше и е в индустриални количества) и да се опитаме да не я повтаряме. Макар че надали.

2. Официални данни

Изборите за 7 ВНС се произведоха на 10 и 17 юни 1990 съгласно договореностите, постигнати на Кръглата маса по-рано същата година. За избиране на 400 велики депутати беше използвана (механично) смесена изборна система както следва.

Половината (200) депутати се избраха мажоритарно в едномандатни изборни райони (ЕИР) в два тура с абсолютно мнозинство. В чужбина мажоритарно за три на брой ЕИР не се гласува на втори тур, щото „нямало начин да се пратят бюлетините”. Само това стига да се касират изборите, ама нейсе.

Другата половината (200) депутати се избраха по пропорционална система в многомандатни изборни райони. Системата беше пропорционална на национално ниво с 4% праг (използван беше методът на Д’Ондт), като мандатите в МИР се разпределяха по специална методика. Тази методика съдържаше грешка, но тя не можа да се разкрие при наличните тогава данни.

За произвеждане на изборите бяха създадени една Централна избирателна комисия (ЦИК), 228 районни избирателни комисии (РИК) и над 12 000 секционни избирателни комисии (СИК). Броят на РИК се обяснява така: 200 РИК за 200 ЕИР и 28 РИК за 28 МИР.

Официално обявени и публикувани в подробности резултати от тези избори няма и няма да има. Създадената парламентарна („Мандатна“) комисия, ръководена от „независимия” депутат митрополит Панкратий (оказал се агент на Държавна сигурност), се произнесе по казуса „Стоян Ганев”. В резултат на това Ганев стана мажоритарен депутат и освободи пропорционално място в Пазарджик за Иван Костов, който стана депутат. Историята за пореден път прещрака и пое по едно от възможните си русла. Дни преди разпускането на ВНС се появи съобщение в Държавен вестник, че всичко с изборите било наред. Стилът беше „Изборите приключиха, забравете”. Някои обаче отказахме да забравим и идеално замислената къщичка на фалшификаторите малко се поразклати. Ама наистина малко.

Въпреки отсъствието на официален Бюлетин с резултатите от изборите за 7 ВНС, можем да извлечем следната справка по вестникарски публикации от онова време. Данните са според съобщения на ЦИК, на сдружението БСЧИ и на австрийската агенция INFAS, поканена от премиера Андрей Луканов да наблюдава и брои изборите срещу 300 000 долара. Е, преброи ги.

2.1 Общи данни за гласуването на 10.06.1990

(гласуване в цялата страна и чужбина)

1. Брой избиратели по списък: 6 976 620
2. Гласували по мажоритарната система на I тур: 6 334 415
3. Действителни гласове в едномандатните райони: 6 090 119
4. Гласували по пропорционалната система: 6 333 334
5. Действителни гласове в многомандатните райони: 6 124 501

Внимателният читател вече е забелязал: и през 1990, и сега, имената в избирателните списъци са си все около 7 милиона. Ама през този период 2 милиона българи били напуснали страната, на кой му пука... Нека си висят фантомите по списъците, все някога могат да потрябват.

2.2 Общи данни за гласуването на 17.06.1990

(гласуване на втори тур в 81 на брой ЕИР)

1.      Брой избиратели по списък: 2 817 700

2.      Гласували на II тур в 81 МИР: 2 370 812

3.      Действителни гласове: 2 349 284

2.3 Разпределение на гласове и мандати

10 юни 1990, пропорционални избори - гласове

10 юни 1990, пропорционални избори – мандати

В 119 на брой ЕИР изборите приключват на 10 юни 1990, като е избран кандидат, получил повече от половината действителни гласове, при условие, че са гласували повече от половината избиратели.
На 17 юни 1990 изборите продължават с втори тур за останалите незаети 81 места.

Мажоритарните избори приключват със следния резултат.

1. БСП печели общо 114 от ЕИР (75 на първи и 39 на втори тур)
2. СДС – 69 (32 на първи и 37 на втори тур)
3. ДПС – 11 (9 на първи и 2 на втори тур)
4. СДП – немарксисти – 1 (Янко Янков, председател на партията, по-късно преименувана на Партия Либерален конгрес)
5. ОПТ – 1 (Димитър Арнаудов; партията е регистрирана, за да бъдат допуснати до участие в изборите кандидатите, издигнати от ОКЗНИ, сред които е и бъдещият „Гоце“, тогава Георги Първанов от Пернишката листа);
6. Стоян Михайлов – независим (но иначе марксист)
7. Други 3 „независими“ – комсомолски шеф и отечественофронтовци

Окончателното разпределение на мандатите в 7 ВНС според тогавашната ЦИК е показано в следващата таблица. Какво е истинското разпределение – никога няма да научим. Не съм сигурен дали и комунистите някога го научиха какво е.

Окончателно разпределение на мандатите в 7 ВНС

 3. Разни случки преди и след изборите

Малко преди изборите шефът на БСП Александър Лилов се изцепи като заяви, че партията му ще спечели с 53%. От последната таблица се вижда, че тя точно толкова и спечели. Официално. А неофициално колко (и дали изобщо спечели), може би знаят някои от останалите живи герои от онова време.

По време на предизборната кампания беше показана „танковата касета” на режисьора Евгени Михайлов, на която се вижда и чува как президентът Петър Младенов казва „По-добре танковете да дойдат”. Вместо да каже, че тогава си е изпуснал нервите и да се извини, Младенов почна да шикалкави и да лъже и накрая (вече след изборите) беше принуден да си подаде оставката.

Още в нощта след изборите хората в големите градове не повярваха на официално обявените резултати и проведоха спонтанни митинги. На митинга пред НДК и по телевизията се ляха много сълзи (справка – Йоско Сърчаджиев), студентите отидоха да окупират Университета, а шефът на СДС Желю Желев каза, че изборите са фалшифицирани и няма да ги признае. След това ги призна. Как и защо, не стана ясно. Или поне не се доказа.

            Още след изборите, и особено през 1991, се направиха анализи на резултатите и се констатира, че дори само с помощта на официално обявените числови данни може да се покаже, че е имало нещо гнило в България на 10 юни 1990. Така например, в поредица статии във в. „Демокрация” и другаде, Михаил Константинов и Николай Вълчанов развиха и доказаха тезата си за 500 000 фантоми, променили фатално изборния резултат. Ако не друго, то обществото беше убедено, че нещата около изборите трябва да се разследват. И това се случи. Е, донякъде.

4. Комисията Желев-Константинов

            След парламентарните избори на 13.10.1991 започва работата на 36 Обикновено народно събрание с председател Стефан Савов (до октомври 1992). С решение на председателя се съставя парламентарно-експертна комисия, като начело на парламентарната част е депутатът от БСП Кирил Желев, а начело на експертната група е математикът Михаил Константинов. Целта на комисията е да проучи наличните в архива на Народното събрание документи във връзка с нарушенията при произвеждането на изборите за 7 ВНС.

            След едногодишна работа през 1993 Комисията изготвя и представя обширен доклад за извършената от нея работа. Докладът е представен на Председателя на НС (по това време това е Александър Йорданов) и по-късно на Главния прокурор Иван Татарчев. Резултат, естествено, няма. Медиите също не задълбават в темата, макар че се появяват отделни публикации. Очевидно заповедта по гарнизона отново е „Изборите приключиха, забравете”. Вторите доказано фалшифицирани избори в България (първите са през април 1923 и струват главата на Александър Стамболийски) наистина отиват в историята. Но остават в главите на хората. Или поне на някои хора.

            Какво констатира в общи линии Комисията? Вероятно няма обща схема за фалшифициране на изборите от страна на БСП и изборната администрация за цялата страна. Това е правилно, защото такава обща схема би била уязвима и неефективна. Изглежда директивата по места е била всеки да действа, както може.

            Отделни факти са направо шокиращи. Всички знаем какви перипетии, проверки, контроли и съмнения има както при избора на фирма-преброител на изборите, така и по време на нейната работа. След 1991 обработката на резултатите се прави първоначално от колектив „Избори” (впоследствие фирма „Деметра”), съставен от едно ядро от 30 изтъкнати български математици и стотици учители по математика в страната. На президентските избори в края на 2001 фирмата е сменена с друга фирма, която грандиозно се издънва още на първия тур и фирмата „Деметра” спешно е привикана да спасява нещата. Което тя и прави. От 2003 обработката се извършва от фирмата „Информационно обслужване” АД с преобладаващо държавно участие (99.6%) по усъвършенствана технология, предложена от колектив „Избори” през 1991. Срещу работата на „Информационно обслужване” АД през периода 2003-2013 няма възражения.

Какво обаче става през 1990? Ами става следното. На 7 юни, т.е. само три дни преди изборите, член на ЦИК от квотата на СДС става и пита: аджеба, какво правим с протоколите на секционните и районните комисии и кой ще ги обработва? Този несъгласуван очевидно въпрос явно ядосва секретаря на ЦИК Димитър Попов (впоследствие премиер на България) и той отговаря, че има там някаква фирма, тя ще свърши работата. Фирмата, която има предвид Попов, е същата фирма „Информационно обслужване” АД, която действително обработва някакви протоколи от София. Но какво точно е обработвала и какви са резултатите, остава неизвестно. Неизвестно е и до днес.

Този отговор на Попов успокоява члена на ЦИК, бивш член на БКП от квотата на СДС (както се казва, името му се пази в редакцията), той си сяда на мястото и повече не задава глупави въпроси. Или сам е разбрал, че не трябва да задава, или някой му е казал. Така че кой и как е броил и какво точно е преброил през 1990, остава пълна енигма. От която са останали някакви обобщени числа, приведени в горните таблици.

Когато Комисията влезе в архива на НС под охрана от НСО и започна там работа, се констатираха любопитни неща. Първо, огромна част от протоколите на СИК ги нямаше, а и впоследствие също не се намериха. В някои протоколи нищо не беше написано, а само бяха прикрепени с кламери някакви листчета с резултати. Протоколи от типа „гласували – 300, гласове за БСП – 500” се срещаха тук-там. На някои протоколи беше отбелязано, че са намерени в съответните общински комитети на БСП (?!). Гласовете от чужбина (не много, впрочем) се оказаха обработени по тайнствен и неразбираем начин. Така например след прибавянето на тези гласове към гласовете на партиите в страната се оказа, че гласовете за СДС намаляват! (поне да ги бяха оставили същите). Гласовете за БСП обаче се увеличават, както си му е ред, но и там математиката тотално издиша.

Оказа се още, че РИК пресмятат сумата от гласовете (наречени тогава „бюлетин”) по много странен начин, а именно като разликата на всички гласове и на недействителните гласове. На пръв поглед изглежда логично, но на втори - не. И на трети също така.

Още по време на изборите се появяват сведения за автобуси, които обикалят страната (включително София и по-големите градове), от които слизат еднакво изглеждащи граждани с нови-новенички зелени паспорти, гласуват и запрашват спешно на някъде. Ще припомня, че и тогава и доста след това гласуването се отбелязваше в паспортите на гражданите (пластмасови лични карти нямаше).

Много други забавни неща се констатираха. Направи се и опит да се оцени цялостният ефект от фалшификацията на изборите за ВНС. Експертите се обединиха около становището, че около 40 мандата са разпределени неправомерно. Дали всички те са отнети от СДС и са попаднали в БСП, е трудно да се каже. Може да се смята за сигурно, обаче, че без тези фалшификации БСП нямаше да има абсолютно мнозинство (211 от 400 депутати).

А колко щеше да има СДС, може би е без значение. Защото впоследствие се оказа, че над 25% от сините велики депутати са били сътрудници на ДС. А и мнозина очевидно са били агенти на РУМНО, но тогава такива данни не се вадеха, а днес мнозина от тях са покойници и няма как това да се провери.

Следите от опорочения вот на 10 и 17 юни 1990 още дълго напомняха за себе си. Помня един интересен случай от онези времена. На парламентарните избори през 1994 имаше проблем с една секционна изборна комисия от Благоевградско. Така си бяха объркали протокола, че РИК не можа да реши случая и пратиха цялата СИК в ЦИК да обяснят какво се е случило в секцията. Хората пристигнаха, силно смутени от срещата с началството (т.е. ЦИК)  и пак не можаха да обяснят смислено как е минал вотът и какви са били резултатите. Накрая председателят, в прединфарктно състояние, смачка поредния лист и каза „Ама моля ви се, вие си напишете сами резултата, а ние ще го подпишем”. Хората му одобрително зашумяха и един каза „Ами тъй де, нали досега така правим”. Оказа се, че на предишните два избора (през 1990 и 1991) те първо ходели в партийния комитет да им попълнят там другарите протокола. А през 1994 партийни комитети вече нямаше, и тази СИК не знаеше какво да прави. Колко други комисии са били в това положение, е трудно да се каже. Със сигурност са били повече от една.

След 1991 в България вече действаше надеждна система за обработка на протоколите, при която пробив не беше възможен. Но през 1990 с пълна сила се прояви правилото, че не е важно кой и как гласува, а е важно кой брои резултатите.

5. Вместо епилог

Защо за БСП беше толкова жизнено важно да има абсолютно мнозинство във ВНС, та макар и с цената на такива масивни фалшификации? Простият отговор е, че комунистите се страхуваха. Страхуваха се, че няма да имат време да заметат следите. Страхуваха се от репресии (напълно основателни впрочем), защото много добре знаеха какви са ги вършили не само в кървавите дни и нощи на септември-октомври 1944, а и много след това, та до самите избори за 7 ВНС (както се оказа, и след това, та до днес).

И, кой знае, ако 7 ВНС беше конституирано според истинската воля на народа, а не според майсторските дела на фалшификаторите, може би историята щеше да е друга. Дори бившите агенти на ДС и РУМНО от СДС може би щяха да действат според съвестта си, а не според страховете си. Може би все пак щеше да има лустрация, макар че тя да се изключваше (поне в тежка форма) от споразумението между Буш и Горбачов на онзи американски кораб, акостирал в бурното пристанище на Малта през 1989. Може би...

За добро или за зло, не можем да върнем и да поправим миналото. Но можем и трябва най-сетне да започнем да правим бъдещето си. Според представите си за света и според талантите и възможностите, които Бог ни дал. Толкова е просто, че чак го забравяме. Бъдещето не е предопределено, то просто не се е състояло. И ще бъде точно такова, каквото ние, тук и сега, ще го направим с нашите действия. И бездействия.