Ние сме държавата

"Ние сме държавата". Това беше едно от посланията на протестите в защита на Витоша преди две лета. Малко след окупацията на Орлов мост в знак на протест срещу поправките в Закона за горите, протестиращите прекараха дни наред в потушаване на внезапно възникналия на Витоша пожар.

Тогава, както и по-рано при наводнението в село Бисер – когато доброволците първи пристигнаха на място и започнаха да помагат на пострадалите – се разбра, че самоорганизиращите се граждани са по-ефективни от държавните институции натоварени да се справят с бедствия. Същото се случи и в началото на сирийската бежанска вълна, когато институциите се щураха, прехвърляйки си отговорността, а шепа граждански и благотворителни организации в продължение на месеци осигуряваха най-елементарното – храна за жертвите на войната в Сирия.

Във всяка модерна държава, подобни организации подпомагат усилията на съответните държавни институции. Но там тяхната роля е надграждаща. В цивилизованият свят, никой не набира средства за лечение на болни деца, изоставени от държавните структури. Там благотворителността се грижи за "екстри", като сбъдване на желанието на болно дете да срещне своя футболен идол, например. А тук институциите, вместо да се заемат с основната, в конкретната ситуация, работа, създават пълен вакуум, който трябва да се запълва от усилията на гражданите.

В продължение на години гражданите компенсират
лошата работа на държавата

Сега го направиха отново – притекоха се на помощ на пострадалите от наводнения; проявиха разум и попречиха банковата криза да се разрасне. Но критичните събития през последните седмици показаха, че колкото и да са полезни, усилията на гражданите не са достатъчни сами по себе си. Затова въпросът, който увисна в общественото пространство е: Къде е държавата?

Според Сергей Станишев си е била на мястото. Защото: "Държава има и тя спря банковата криза". Според Бойко Борисов обаче държава няма и тя не е свършила нищо. Защото именно той, еднолично и след тежка борба, е спасил банковата система. А реалността, вече споделена от Мая Манолова, е друга. По време на двудневните консултации при Президента, партия ГЕРБ е предложила "банкова ваканция" (сигурен път към всеобща финансова паника). Но в крайна сметка, здравият разум е надделял. Приет е планът, предложен от банкови специалисти и експерти, който по-късно е подкрепен и от ЕК. След като обаче стана ясно, че спасителният план не е продукт на премиера или финансовото ведомство, възниква още един въпрос: Какво/Кой е държавата?

Изглежда, почти всеки в България има собствен отговор. За последователите (осъзнати или не) на Русо, Маркс и Путин – държавата е възвишено свръх същество, разполагащо със свръх компетентност и свръх мощ, което е призвано да решава проблеми по непостижим за простосмъртните начин. За други, тя носи конкретно лице – на Пламен Орешарски, на Делян Пеевски, на Цветан Василев, на Бойко Борисов, на Ахмед Доган и т.н. – което ненавиждат или боготворят. Настрани оставяме политиците, които идентифицират държавата със себе си, когато си е свършила работата и с политическият си противник, когато се е провалила. За трети, държавата е без значение, те са се отказали от нея и смятат, че могат "да се оправят сами".

Независимо от това, коя гледна точка споделяме и въпреки очевидното отсъствие на държавата точно тогава, когато е най-необходима, едно е ясно – тя все пак съществува. Виждахме я в продължение на година по време на протестите против правителството на Пламен Орешарски, когато на всяка крачка се натъквахме на полицай. Навеждаме глава пред нея всеки пък, когато попълваме поредната "Молба" (макар документната форма "Молба" да е отменена още през 2008 година) за административна услуга. И я усещаме най-болезнено, когато плащаме данъците си.

Проблемът е, че българската държава абдикира от най-важната си функция – да съблюдава спазването на Закона.

Най-добрата държава е Законът,
казва Аристотел

Той пръв извежда съждението, че трябва да управляват не най-умните, не най-чистите, не най-добрите, а справедливите правила, облечени в закон. Защото законът не се влияе от страсти, няма как да страда от предубеждения и не би могъл да се впечатли от това кой кой е. Той е лишен от човешките слабости и това го прави безпристрастен арбитър.

Там, където държавата не е олицетворение на закона, тя се деконструира, за да се превърне в "лоша безкрайност" (Хегел) от конкретни индивиди. И всеки от тях опорочава идеята за държава със своите слабости – мания за величие, себичност, преклонение пред по-силния, егоизъм или малодушие. Законът не е зависим от шушукане по кьошетата, а хората са.

Управлението на Пламен Орешарски е илюстрация за правотата на подобни съждения. В нито една секунда от мандата си този министерски съвет не действаше като орган на държавната власт. Реалната власт очевидно беше другаде, а правителството функционираше като "лоша безкрайност" от личности, преследващи собствени интереси. Затова все повече задължения на държавата се поемаха от гражданите. Докато обществото разчиташе единствено на себе си – за да запази природата; за да спре безумни назначения чрез уличен натиск; за да помогне на изпадналите в беда – държавата сякаш с радост прехвърляше отговорностите си върху него. За себе си, тя приоритетно запази само привилегиите и контрола върху разпределението на ресурси.

Циничната размяна на реплики между премиера, кмета на Варна и вътрешния министър (на фона на трагедията в кв. Аспарухово) беше последното ярко доказателство, че в България облечените във власт мъже всячески се стараят да избегнат отговорността, която държавната власт носи със себе си. Докато те се уточняваха кой кому не се е обадил, отново гражданите бяха тези, които хванаха лопатите на мястото на бедствието. Разпрата между институциите не само показа безпомощността им, но и демонстрира тяхната липса.

"Провалът или успехът на нациите зависи от състоянието на техните институции. Защото институциите са зданието на Закона", пишат Дарон Асемоглу и Джеймс Робинсън в една от важните книги на десетилетието "Защо се провалят нациите". И допълват: "Институциите са правилата на играта в дадено общество." В модерната държава институциите са анонимни и безлични. За тях не би трябвало да е от значение кой си. У нас, обаче, институциите олицетворяват интересите на управляващите ги личности и не рядко се използват като наказателни бригади.

За да вдъхва доверие, да поддържа сигурност и да гарантира справедливост държавата трябва да е безлична, подчинена на закона машина, в която държавните чиновници са винтчета. В една модерна държава, когато дадено винтче започне да смята ролята си за по-незаменима и важна от тази на останалите, то среща Закона. Като полският министър, подал оставка заради скъп часовник, или германският президент, напуснал поста си заради безплатна вечеря.

Това се случва в страни, където институциите наистина са "зданието на Закона", а не гнезда на себични субекти. За отбелязване е, че и бивша социалистическа Полша е сред тези държави. Къде е разликата с бивша социалистическа България?

Според Хърбърт Китшелт, успехът на една посткомунистическа държава зависи от това, дали нейните нови демократични институции възпроизвеждат лични или безлични властови отношения. Явно, в Полша отношенията са от правилния вид – безлични. Затова алчността проявена от държавен служител се наказва безмилостно. В България, всичко е лично.

И в България обаче писаните правила са същите, като в Полша, Германия, Франция и пр. Ще стане безсмислено да си задаваме въпроса: Кой е държавата?, когато тези правила започнат да се спазват. Защото тогава ще знаем

"Какво е държавата"

а именно набор от институции, създадени от гражданите, за да обслужват общия интерес в рамките на Закона.

Възможностите пред страната ни са две. Или гражданите ще се уморят да заместват институциите и ще освободят властимащите от натиск, което за кратко време ще превърне България в пустиня. Защото, ако гражданите се оттеглят, следващият пожар, наводнение или банкова криза ще се окажат катастрофални. Или разбрало, че си играе с огъня, обществото ще намери в себе си потенциал да замени системно безотговорните си лидери с такива, за които Законът е над всичко. Може би звучи утопично, но не е невъзможно. Защото: "Ние сме държавата".