“Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски”

Книгата на известната изследователка на възрожденска ни литература Ванда Смоховска-Петрова не се включва с някакъв научен принос към  “достоевсковедението”, особено в мащаба на проникновенията на М. Бахтин. Авторката се занимава предимно с мирогледните позиции на Достоевски, неговите “християнски”, а оттам и хуманистични възгледи, както и някакъв “месианизъм” или “славянофилски” уклони на публицистиката на Достоевски, извличани най-вече от статиите му в “Дневник на писателя”. Особено спорен е възгледът на авторката за липсата на конфликт между религиозните догми и науката. Подобен подход към художественото творчество, след откритията на руските формалисти, е остарял и неработещ, макар че в самата Русия този подход изглежда се възражда напоследък след разпада на Съветския съюз… Разбира се, да се гледа на кое да е литературно творчество от гледна точка на религиозни убеждения е твърде ограничаващо, а често пъти водещо до невярно тълкуване, особено през призмата на “изток-запад”, “православие-католицизъм” и пр., каквото е сторила и Смоховска-Петрова в книгата си, още повече като се има предвид историческата обремененост на отношенията на поляците и русите.  В никакъв случай Достоевски не е църковен писател, още по-малко строи романите си съобразно застиналата храмова  архитектура, както твърди един роден клерикален “изследовател”. Особено невярно е твърдението, че авторът стои зад рупора на някои от героите си. Напротив – всички гледни точки са равностойни и влизат в яростен диалог, които превръщат романите на Достоевски в “трагедии” за съдбата на човека и човечеството. Трябва да отбележим травестията на образа на Исус, именно “образът”/!/, в романите на гения, съхранен у руския народ, според Достоевски. Това не е образ на “бог”, а жив, човешки индивид, преодолял безсмислието на живота. “Розовият Христос”, според ортодоксалните мракобеси. Този образ обаче е плод на писателското майсторство на Достоевски, нежели на някакви приписвани му религиозни чувства. Достоевски е играел своята религиозност доста убедително, още повече това му се е налагало. Христос – повече спасител, отколкото съдник.

И все пак в книгата откриваме оригинални моменти. Например, че  “убеждението” за спасение чрез вяра в бог е изострянето на усещането за страх. И свързаните с това  не/възможности – като парадоксалния свят на подземния човек, на атеиста, което според авторката е отказ от това да видиш истината. Тук авторката, струва ми се, индиректно спори с Камю и неговияг “Мит за Сизиф”.  Това, което се приписва на религиозното съзнание в случая е прехвърлено върху атеизма. Защото, както отбелязва Камю “по-трудно е да бъдеш светец без бог”. В този смисъл и  разглеждайки религията в социален смисъл като “утешителна безсмислица”/Чоран/. Широкоскроеният Княз Мишкин е посочен като антипод на това съзнание.

Самата книга на Смоховска има трудна съдба, защото е писана по времето на идеологическия похлупак на социализма и е известно отношението към “достоевщината”, което тръгва още от Ленин. Това няма как да не даде отражение върху начина на изложение на материала, една своебразната камерност на изстраданото лично съприживяване на Достоевски, явно считан от авторката повече за пророк, отколкото за писател. Несъмнено авторката е повлияна от текстовете на руските религиозни философи, отказвайки се от възможността да интерпретира текстовете на Достоевски в светлината на структурализма, явно считайки такъв подход за “светотатствен”.

Все пак книгата е ценно свидетелство за възможностите на родната русистика адекватно да изследва творчеството на Достоевски в епохата на социализма и неговата идеологизирана цензура. Тук трябва да споменем и “Геният и неговият наставник” на Цветан Стоянов, писана по същото време, която също  е облъчена от тогавашните схващания за общество и човек, когато отношенията творец-власт породиха т.нар. “езопов език”. Книгата на Смоховска също попада в графата на полузабранените, в ситуацията на познатото  ръкопис, който не гори… Срещата ни с тази книга днес потвърждава, че човешкият дух е победил, въпреки всичко или точно за това.

“Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски”, В.Смоховска-Петрова, изд. център“Боян Пенев”, БАН, С.2008г.