Кожодерите

Те са тук, наклякали са в кръг и чакат.

Опекли са си работата.

Бъдещето им е гарантирано. И на децата им, и на внуците им.

Сега остава да направят последното. Да одерат кожата.

Ще одерат кожата, ще си свършат работата и ще отидат да се разхождат в онези зелени-и-и европейски паркове, с водоскоци, с паметници.

Кожодерите познават Европа добре. Те я обичат. В Европа те се чувстват като у дома си.

Един по един ще се изнижат.

Брюксел. Виена. Лондон. Париж.

Но сега още са тук. Наклякали са в кръг и чакат. Трябва да одерат кожата и да изнесат и нея.

Техният голям проблем сега е как всичко да изглежда хуманно. Как да не се разбере, че има дране.

Европа не обича писъците.

Затова са всички тези думи, тези обяснения, тези намерения. Тази привидност на загриженост, тази симулация на дейност.

И чак на смъртния си одър кожодерите ще се разкаят. (Това няма как да се прескочи!) И ще поискат всичко да се върне  - лястовичките да населят пак гнездата под стрехите, внуците да населят пак къщите на бабите и на дядовците си и по мушамата на масата в двора да капе сок от диня, а не змийско мляко, в порутените училища да не пасат кози…

Защото смъртният одър е най-сигурното банково гише. Там винаги получаваш цялата сметка. С лихвите.