Българското лято на 2014 г.

Това лято, освен с всичко друго, няма как да не се запомни с усещането за бедствие, с усещането, че често се озовавахме „под водата”. В пряк и преносен смисъл. Всеки път със свито сърце, все с надеждата, че най-лошото отминава, че вече си поемаме дъх и усещаме дъното под краката си.

Ден с ден, разбира се, не си приличат. Нито година с година. Нито бедствие с бедствие…

Щом водата се оттегли, знае се, започва изгребването на тинята. Хората в пострадалите райони преглеждат какво е оцеляло от покъщнината им, сами изнасят навън онова, което може да им послужи, за да продължат нататък. Въпреки страховете си от нов  порой.

Равносметката е част от живота.

В момента цялата държава е горе-долу на това дередже. Служебното правителство на проф. Близнашки – освен да проведе изборите, освен да помогне на най-пряко засегнатите от пороите – ще трябва да извърши приблизително същото. Да започне с първото чистене на тинята във всички сектори, за да лъсне какво е оцеляло отдолу. Много или малко е то, тепърва ще видим. А времето е малко, защото изобщо не знаем какво правителство ще дойде след 5 октомври и на какъв акъл ще е то.

Като конституционалист, проф. Георги Близнашки заяви, че приоритет на служебното правителство ще е максималното придържане към закона. Можем само да му пожелаем успех и така да се опровергае домораслата практика, че законът е по-скоро финтифлюшка към всевъзможни управленски решения.

Металните заграждения около парламента вече ги няма. Но няма и парламент. Полицаите и жандармерията се връщат към преките си задължения, вместо да са буфер между протестиращи граждани и окопалата се власт.

И ето първата черта, която е редно да тегли служебното правителство, за да ни върне към съблюдаването на закона. Вицепремиерът Христо Иванов, заедно с вътрешния министър Йордан Бакалов, би следвало да направят разследване и да оповестят в началото на есента как и от кого са били нарушавани конституционните права на гражданите през последната една година. Отдавна се водят дела срещу Цветанов за деяния при по-предишното правителство, сега е време да узнаем как са били следени, подслушвани и притискани от властта протестиращите срещу нея граждани. По „йовчевски” и по „писанчевски”. И колко милиона ни е излязло цялото това удоволствие. А  що се отнася до конкретните казуси за нарушени права (за да не напомням пак за „белия автобус” или за виканите за „кратка справка” студенти в късна доба), интересно е анкетна комисия да провери бил ли е неправомерно следен сегашния служебен премиер проф. Близнашки или пък на базата на какви документални свидетелства от протестите беше уволнен от ДА „Архиви” сегашния министър на културата Мартин Иванов. Става дума не за реваншизъм, а за правосъдие.

Паралелно с това служебното правителство ще трябва да съобщи на гражданите какво е състоянието на енергетиката, има ли и какви са поетите ангажименти от страна на държавата по „Южен поток” и VII блок на АЕЦ „Козлодуй”.

И още: каква е истината за наличностите във фискалния резерв, за състоянието на здравеопазването и образованието, за последиците от спрените еврофондове върху строителния бранш и бизнеса като цяло.

И сигурно още не малко горчиви факти, които е редно да се сложат на масата пред гласоподавателите преди 5 октомври.

За да се гласува без розови илюзии и лъжливи „социални обещания” за пенсии по 1000 лв. или таблети (даже не шоколадче) за всяко едно дете.

За да се гласува с оглед на реалностите.

Българското лято на 2014 г. неминуемо ще е време на горчива равносметка: как и защо се озовахме „под водата”, докъде е ролята на стихиите и международната конюнктура и откъде започва политическата вина за сегашното положение на държавата.

И тук, не само заради годишнината от Първата световна война, се сещам за един паралел.

Преди сто години известният френски журналист Марсел Дюнан посещава страната ни, след което публикува в Париж книгата „Българското лято” – опит за равносметка на сложния европейски гамбит, в който България има своя ход. Не е зле тази книга да бъде препрочетена.

В София Дюнан разговаря с водещи български политици и журналисти, ала цялата му книга е пронизана от усещането, че е попаднал в силно разединено общество, което не е в състояние да формулира приоритетите си и не е проумяло почти нищо от бедствието, стоварило се върху страната след Балканската война.

Правителството на Васил Радославов, подобно на това на Пламен Орешарски, служи като параван на задкулисни интереси, в случая на амбициите на цар Фердинанд.

Особено горчива е равносметката на Екатерина Каравелова за българската политика. На въпроса на френския журналист накъде ще поеме България, г-жа Каравелова (немалко чужди журналисти я определят като „единствения мъж” в София в критични моменти от Сръбско-българската война), скръбно заключава: „Нямаме политици. Кого да изберем, че да поведе България?”

Скръбен въпрос от едно скръбно „българско лято”. И не по-малко тревожен сто години по-късно.

Кого да изберем? Кой да поведе България и накъде?

Служебното правителство има много силни шансове да се хареса на обществото след катастрофата „Орешарски”, но това е до изборите. След изборите ще трябва да се сформира ново парламентарно мнозинство, което да излъчи ново правителство, защото страната не може да чака. След изгребването на тинята от предишното управление, някой трябва да поеме отговорност и България да продължи нататък.

Последните социологически проучвания дават на ГЕРБ солидна преднина спрямо БСП – почти 2:1. Което, с оглед на политическия провал на левицата и на лидерската аура на Михаил Миков, зад която ясно прозира физиономията на Станишев, няма защо да ни изненадва. БСП минава в глуха опозиция.

Мислимо ли е обаче еднопартийно управление на България в сегашната кризисна ситуация? Нов кабинет на ГЕРБ с познатите министри, оглавяван от Бойко Борисов?

Изглежда труднопредставимо, предвид тежката цена, която неминуемо ще трябва да се плати от това управление. Ситуацията е много по-тежка от февруари 2013 г. (и ще е гибелно тежка най-вече за ГЕРБ).

Ала какви са другите възможности?

1. Скрита коалиция на ГЕРБ с ДПС чрез някаква обтекаема формула за „национално съгласие” и т.н. Партията на Доган тръби, че „не иска” власт, ала знаем, че никога не пропуска „да отхапе” от нея. Движението със зъби и нокти ще се стреми да уреди изгоден за себе си вариант за фалита на КТБ, както и да задържи контрола над ключови сектори в страната (особено за фирмите, свързани с Делян Пеевски). Въпросът е как ще се приеме това от силно раздразненото обществено мнение и дали подобна „скрита коалиция” ще преживее по време „коалицията Орешарски”? Вариант, който, откъдето и да се погледне, пак би бил самоубийствен за ГЕРБ.

2. Явна коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок на базата на легитимно сключено споразумение и конкретни политики за реформи във „формат ЕНП” (а не чрез лични договорки за министерски кресла). В кръга на шегата, среди от дясното отдавна са кръстили подобна евентуална коалиция с името „Синовете на великата Меркел”, перифразирайки заглавието на една от любимите книги на Бойко Борисов (в 2 тома!).

Този вариант обаче изглежда все по-малко вероятен, предвид на последния развой на събитията в РБ. Реформаторите, когато не се обясняват за (или помежду си с) Бойко Борисов, болезнено „реформират” предимно себе си. И колкото по-личностно се „реформират”, толкова по заприличват на НПО, а не на политическа партия, търсеща не само ключова роля в българската политика, а и въобще място в парламента.

За разлика от Евгений Дайнов, аз не съзирам в подобно поведение на реформаторите никакво „апостолство” (предвид и на малодушието на лидерите им в пика на гражданските протести). А и предварително заявената позиция „сами срещу всички” е толкова антиполитическа, че човек не може да не се запита има ли тогава смисъл въобще да се явяват на избори.

3. Остатъчните възможности са: или някакъв следизборен мишмаш  („патриотичен кабинет” с променлива парламентарна подкрепа, който едва ли ще е дълготраен), или пък нови избори, щом като се извърти парламентарната рулетка след 5 октомври.

Надеждата да не останем „под водата” изисква, дори хипотетично, да приемем и съществуването на друга възможност. Тежкото „българско лято” на 2014 г. може пък да доведе до някакво вразумление – примерно след студения душ на равносметката, която ще представи служебното правителство.

Изложеното дотук е само комбинаторика от сметки, направени без избирателите.

Изборните резултати на 5 октомври могат да са доста по-различни.

Оттам и възможните политически решения биха могли да са други. Невъзможните сега отстъпки могат да се окажат далеч по-реални.

Шатобриан е обичал да настоява на правилото, че в политиката се говорят „големи неща”, които никой не следва, а се вършат „малки стъпки”, които обаче са от съществено значение.

Българската политика е като че ли потвърждение на тази максима.