Да се завърнеш в бащината къща

          Бащината къща не е нито бащина, нито е къща, да уточня. И не се завръщаш, а по-скоро се прибираш. И вечерта не гасне смирено, и тихите пазви в тихата нощ ги няма никакви, и изобщо нищо не е като при Димчо Дебелянов. Като образ обаче, като метафора, поне като заглавие за долните няколко абзаца ми се струва подходящо.

Както и да е, завръщаш се в бащината къща. Слава Богу, за кратко. Понеже е лято, благословено лято. След час вече си пуснал телевизора, включил си компютъра, някой е оставил някакви вестници с донякъде втора прясност. Гледаш, слушаш, четеш, четеш, четеш за бащината къща. Минават ден-два. Отдавна си загасил телевизора, отдавна си захвърлил вестниците върху купа безполезна хартия, отдавна си прегледал сайтовете, които горе-долу следиш, а и още доста други.

Не, нищо не се е променило в бащината къща. Нито преди, нито след като си се завърнал в нея. Което, разбира се, не е никаква новина, нито пък е изненада. Все същото е. Без значение кой говори – политик ли е, публицист ли е, журналист, анализатор, наблюдател, експерт, специалист по едно-друго, който и да е – почти цялото публично войнство все така продължава се дели на три огромни групи.

1. Хомо гадинус. Умна или глупава, талантлива или бездарна, финяга или простак, това е гадината, която се упражнява само на една тема: недостатъците, грешките, провалите на доброто, на читавото, на свястното, на едва теглещото клетата ни българска каруца напред. За хомо гадинус злото, онова реалното, истинското зло, онова, дето можеш да го пипнеш на всяка крачка, то не съществува. Поне като предмет за упражняване. Даже като обект за самоопипване.

2. Хомо великус. Групата на великите е малобройна, но несмиреният по правило  е шумен, напорист, обидчив и доста производителен. Хомо великус се е издигнал високо в облаците, откъдето явно му харесва да наблюдава и гневно да сочи нашите простосмъртни грехове и простъпки и където явно смята, че му е мястото. И в праведния си „гняв величав” недоволства и поднебесно клейми всичко и всички, като изключва единствено себе си и тези, които му плащат.

3. Хомо цацус. В океана от обикновена, макар и най-разнообразна цаца, всичко е ясно и просто. Хомо цацус плюе само враговете. Реални или измислени, постоянни или временни, родни или иноземни, посочени отгоре или изфабрикувани отвътре – враговете са си врагове и трябва да се оплюват. Кога по-злобно, кога по-мързеливата. Дори и безплатно понякога, просто от цацова душа.

За някои по-чисти сърца, които още не са обръгнали за нещата от живота в бащината къща, може би най-покъртителен е фактът, че немалка част от почти цялото публично войнство вярва в това, което върши. Вярва здраво, вярва дълбоко. Изкушавам се дори да предположа, че тая странна вяра е безсмъртна. Изкушавам се дори да добавя, че тая популярна вяра е по-челична от оная другата, за която военно-промишленият комплекс така и не изобрети бронебойни патрони. Та вярват вярващите в обществената си „работа” и искрено негодуват (отделно изненаданият им потрес), когато им кажеш в очите, че са измекяри и ибрикчии – един повече, друг по-малко, кой в една, кой в друга степен, по един или друг начин. Постоянно им го казват, че са измекяри и ибрикчии. И те постоянно негодуват, продължавайки да бъдат измекяри и ибрикчии. Мъка.

Моля, обърнете внимание, че всичко казано дотук се отнася до период, когато значителна извадка от войнството на мрака и глупостта е в отпуск, почива и събира тъмни сили, за да се включи още в началото на септември в предизборната вакханалия на мрака и глупостта.

Два пъти написах почти цялото публично войнство. Добър е Господ, „почти” означава, че и у нас мислят, творят, правят-струват и се мъчат да създават добър плод много и много порядъчни публични люде, които жабунякът все така не успява – добър е Господ! – нито да низвергне, нито да погълне в мътното си тресавище.

Може и да е излишно, ама да напомня, че тези люде са солта на земята. На тукашната земя.

Спретваш багажа за поредното си заминаване – уж номинално, географски пак ще си си в бащината къща, ама само номинално и географски. Телевизорът мълчи, компът е угасен, безполезната хартия в ъгъла ще почака да я изхвърлиш наесен. Нещо друго? Няма. Отново изчезваш за дълго. И въобще не ти е мъчно за бащината къща.

Благословено лято!