Вълни към брега

Преди време писах, че Втората световна война сякаш не е свършила. Нали и тя, и Първата световна, пламнаха и заради стаен реваншизъм на потърпевшите от предишни конфликти.

Днес случаят е различен. Желание за реванш и агресия демонстрира един от победителите в последната засега световна война. Но изненада ли е това с оглед на традиционната параноя и отказ да се впишеш в реда и правилата на цивилизования, макар и несъвършен свят.

По време на войната СССР се ползваше от щедрата американска помощ, но след края на тази война не допусна Плана „Маршал” в „своя” сектор. Планът, който даде импулс не само на съюзници от войната, но и на доскорошни врагове да се възправят след кошмара от жертвите и разрухата.

Преди пет-шест години мои приятели англичани ми казаха, че страната им най-после е изплатила задълженията си към САЩ по отношение на Плана „Маршал”. В думите им долових облекчение, но и всякаква липса на раболепна благодарност. Сметките бяха уредени и страните продължаваха на чисто. Значи помощта можела да е търпелива и безкористна, а не „братска” и нетърпелива. Без да изисква „дружба от векове за векове”. Без да ти трие сол на главата, ако следваш своя национален интерес, а не нейния.

След края на Втората световна война СССР старателно загради „своя” сектор с желязна завеса, включително и с Берлинска стена. Желанието да я преминат платиха хиляди хора с живота си. А несъгласуваните с центъра национални движения в паяжината, като тези в Унгария през 1956 и в Чехословакия през 1968, бяха смазани и обявени за контрареволюция, подкрепена от световния империализъм. По същата рецепта украинският стремеж към независимост „демаскира” своята „фашистка” природа.

Нещата следваха естествения си ход, довел според някои до „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-и век.” Паяжината се поразкъса, но днес продължава да плете своите нишки една по една или паралелно в стремеж да възстанови невъзстановимото по нормален начин.

В безпощадната си точност есето на Людмила Улицка (http://kultura.bg/web/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0/) е пропито с тревога за бъдещето, което е на път да възкреси минали ужаси. Тя съпоставя два исторически момента – началото на миналия и сегашния век. Пише за ентусиазма от войната в тези два момента. Намира руската политика днес за предпоставка за Трета световна война. Според нея войната вече е започнала с локалните войни в Чечения, Грузия и Украйна. Смята ги за неин пролог.

Людмила Улицка пише, че е нормално обществото да делегира задължения на държавата и на тези, които управляват. Страшно е, когато държавата системно отхвърля това му право, за да съхрани своята недосегаемост. Когато наложи тотален контрол над културата, обществените отношение и частния живот на човека. Когато в държавна политика израсне стремежът за манипулиране на съзнанието със средствата за масова информация. Когато държавата си присвои тези средства и ги превърне в незаглушим рупор за гражданска дезинформация.

„Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания.” Улицка пише, че я е срам, освен от ръководителите на страната, и от народа, „изгубил нравствените си ориентири”.

Българският служебен министър на отбраната недвусмислено свърза Русия с опасност за националната сигурност на България. Това ли е чудно или е по-чуден хорът на петата колона у нас, който поиска оставката му.

Ето какво пише в заключение Людмила Улицка: „Моята страна всеки ден приближава света към нова война.”

Ако е вярно, че всеки ден е вълна към брега, на дневен ред стои въпросът към кой бряг плува България. Необходим е отговорен кормчия, който да отстоява нейния, а не нечий друг курс. Насложиха се съмнения дали и как евентуален разнороден екипаж ще следва този курс. Само че България е по-важна от ГЕРБ и от реформаторите. Който не заживее с мисълта, че ще е просто платно в българския курс и нищо повече, ще бъде изкушаван да се възползва от управленски и всякакви благини – чужди и съзвучни им родни. Практиката от средата на миналия век досега го потвърждава. Ако ли платната поведат в грешна посока, надеждата е в гребците. Защото те могат да откажат да гребат, ако избраният курс е срещу националния и гражданския интерес. Това пък го демонстрира протестът от миналата година.