Политическа скотомия

Има неща, които упорито отказваме да видим, но най-вече упорстваме в отказа си да се видим като общност. Питайки се в началото на ХХ в. какъв всъщност е българинът, Кирил Христов го определя като „разобщен индивидуалист” с цел да открои разликата между тази негова нагласа и прагматичния индивидуализъм на чехи или немци. Българинът е свикнал сам да се оправя, ала опрат ли нещата до общо дело, рекат ли двама българи да пренесат примерно тежка греда, те се засуетяват, тъй като всеки понечва да тръгне в обратна посока. И затуй още след първите крачки се спъват. Объркването, според Кирил Христов, се дължи не на мисловен недъг в координацията, а на невъзможността на българите да погледнат заедно в една и съща посока. Да видят света и себе си през очите на другите, за да могат да се споразумеят.

Офталмолозите отдавна са описали подобно очно заболяване и то се нарича скотомия. Да не го бъркаме със скотство или оскотяване, макар в корена си и двете думи да препращат към гръцкото skótos – мрак, тъмнина. При скотомията погледът различава само част от зрителното поле, все едно че се гледа през дълга цилиндрична тръба. Информацията, която по този начин стига до зрението ни, е достатъчна, за да следваме пътя си или да се справим с най-неотложните потребности и задачи, но не ни позволява да видим нещата в перспектива. Не можем да начертаем дългосрочен план, да извършваме сложни и координирани действия, нито да постигнем общо съгласие. С други думи – никаква възможност да стигнем до онова общо дело, което е в основата на политиката.

Всеки народ е склонен да се възприема като пъпа на света, да вярва в своята историческа изключителност или необикновеност. Българите със сигурност не са изключение от правилото. И все пак, въпросът опира до мярата, както и до крайния резултат.

От проучванията на „Евробарометър” ясно проличава, че всички европейци се жалват от участта си, глобалната криза или битието си на този свят. Досущ като българите и в това отношение всичко е ясно. Остава непонятно обаче защо продължаваме да живеем по толкова различен начин – политически и икономически. Сякаш една невидима преграда между нас и „другите европейци” се запазва, и вместо да се топи, дистанцията се увеличава. Сякаш не само трудно виждаме „другите”, но и по тази причина заживяваме в някакво „черно петно” на Европа.

И това съвсем не е метафора. Както не е метафора българската бедност. Нито българската изостаналост или безнадеждност.

Проблемът, пак повтарям, не е в някаква наша изначална ущърбност, а е в „политическата слепота”, от която, като от „черни петна”, произтичат всичките ни останали недъзи. Проблемът е в нашата „разобщеност”, в историческото ни „пречупване” след краха на Първата световна война, разпиляло енергията на Възраждането. Оттам води началото си „българската гражданска война” (необявена или обявена), която и след септември 1923 г. тлее и продължава да взима жертви. Винаги „две Българии” – селска или градска, една срещу друга, под различни знамена, гледащи в различни посоки. На Изток или на Запад? Към Русия или към Европа? Даже след като геополитическият избор е вече направен, едната половина продължава да спъва другата, обръща й гръб и дърпа в обратна посока.

Ето пак: АБВ и „Атака”, видите ли, протестират (БСП засега мълчи!), защото не споделят визията, че конфликтът в Украйна създава заплаха – политически или военна – за България. Интересно какво тогава ни носи този конфликт – ползи и стабилност в краткосрочен или дългосрочен план? Сигурност на енергийните доставки? Ако конфликтът продължи да се задълбочава – а такава е тенденцията – може би няма риск и от немалка вълна бежанци от Украйна, която ще трябва да поемем?

Явно в зрителното поле на една част от България, определяща себе си като „русофилска”, всички тези заплахи попадат в сектора на „черните петна”. И в политическата си скотомия тя не вижда или не може да види друго освен „зелени човечета” на Червения площад или червени рози под паметника на Альоша.

Означава ли това, че сме обречени като народ? Плутарх твърди, че съдбата на народите обвързва техния късмет със заслугите. Ала когато късметът е лош, за което ние все се вайкаме в българската история, може би е редно да се замислим и над собствените си вини…Над толкова пропилени случаи! Над толкова проиграни козове! Ако направената равносметка е честна, със сигурност ще се окаже, че един народ винаги има шансовете, които заслужава.

Българската свобода много често е висяла на косъм и не е зле да се замислим: в колко от случаите заплахата е идвала от Запад и в колко – от Изток? Като преди да си отговорим, не е зле да извърнем поглед и към отговорите на нашите съседи от Централна и  Източна Европа. Другото е политическа скотомия.

Въобще, българската политика се нуждае от не малка доза реализъм

Иначе гредата, която родните ни партии трябва да пренесат до изборите, рискува да падне и да премаже краката на всички нас.

ГЕРБ знаят, че имат шанс да изпреварят останалите с няколко стъпки, ала трябва ли толкова самоуверено да дърпат гредата, ако на финала не се окажат със заветните 121 депутати?

Реформаторите съзнават ли, че напразно теглиха в обратна посока, щом след свадата в дясно, заявиха, че ГЕРБ е единственият им възможен коалиционен партньор (макар и при известни условия)?

БСП разбраха ли какво сами си направиха и какво причиниха на България в „годината Орешарски”? Разнопосочието и дърпанията в ляво са толкова силни, че в момента никой не може да отговори на този въпрос.

Играта на ДПС винаги е била различна, въпросът е дали холдингът „Доган”, воден от прекомерната си алчност, осъзнава, че сам се запрати извън зрителното поле на българската политика и вече никой не иска да играе с него.

Лошото е, че зад всички тези позиционни игри прозира „българската разобщеност”.

По-точно онова, което ни пречи да вървим напред, да имаме що-годе читав и ясен политически проект, да формулираме целите си. А това предполага да знаем откъде идват заплахите ни и кои са съмишлениците ни.

Знаем ли го наистина?

Един народ може да загърби за известно време истината, да се окайва, оплаква и хвърля цялата вина върху другите, историята и лошото стечение на обстоятелствата.

Ала идва миг, в който злощастията регулярно започват да се повтарят и тогава собствената му история зацикля.

Тогава безвремието свършва, той е принуден да си поеме дъх и да отвори широко очи.

А картината, разкрила се пред взора му, може и да е съкрушителна.

Както гледката след пороите в Мизия или другаде.

И все пак трябва да се започне от някъде.

Един народ, две или повече Българии.