БЪЛГАРСКОТО КРИВОСЪДИЕ – НЯМА НАКЪДЕ

Логиката на живота, както виждаме, произнася присъдите си без да пита българските съдии, които право седят, но криво съдят. Става дума за руския дисидент Николай Кобляков, който поиска от България да му даде политическо убежище.

Какво означава политическо убежище? Това е преди всичко страха да живееш в собствената си страна и търсенето на убежище в друга. След съответната преценка от определени съдебни лица желаещият може да остане в съответната страна.

Хората които търсят политическо убежище, са обикновено жертви на заплахи, физически насилия или унижаване на човешкото достойнство като основни фактори за нарушените им човешки права. Такъв е и самият автор на тази статия, който с цялото си семейство поиска политическо убежище в Канада в 1976 година поради репресивния режим на българския диктатор Тодор Живков.

Политическо убежище е едно от човешките права, определено от член 14 на Декларацията за човешки права и правилата на международния закон за човешки права. Всяка страна, подписала  конвенцията на ООН за статута на бежанците, трябва да даде убежище на всички, които отговарят на тия условия.

Хората, които отговарят на тия условия, са онези, които покажат че ще бъдат третирани зле в тяхната собствена страна в четири основни области:

РЕЛИГИЯ,

ПОЛИТИЧЕСКО МНЕНИЕ,

ЧЛЕНСТВО В ОПРЕДЕЛЕНА ОБЩЕСТВЕНА ГРУПА ИЛИ ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ,

ИНДИВИДУАЛЕН НАЧИН НА ЖИВОТ ИЛИ СЕКСУАЛНА ОРИЕНТАЦИЯ.

Бежанците по политически причини в никакъв случай не трябва да бъдат смесвани с бежанците по икономически причини.

Николай Кобляков е втория особено показателен случай за корумпираното българско правосъдие, носещо белезите на комунистическата еднопартийна система. Както обаче беше случаят с българския турчин Енимехмедов, който беше обвинен в опит за убийство на Доган, случаят може да бъде предварително определен и предрешен.

И в двата случая българското кривосъдие беше и ще бъде принудено да следва международните закони за човешките права, за да не предизвика гнева на международната общественост ако не се съобрази. Международният образ на това правосъдие е достатъчно оплескан, за да си позволи своеволия с един отделен човек.  С Енимехмедов така и стана – той получи символична присъда, но не и публичен политически процес (което той искаше) и беше третиран като криминален случай.

Същото ще стане и с руснака Кобляков – българското кривосъдие ще бъде принудено да разгледа случая съгласно международните закони за човешките права  - по същество звучен шамар за путинска Русия. Би било иронично и забавно този шамар да бъде шибнат от бивш комунист, но днешен съдия.

Остава естествен въпроса може ли една страна да е велика, ако преследва своите граждани и ги принуждава да търсят правата си в чужбина?