Първата „опорна точка” след края на правителството на Орешарски и сформирането на служебния кабинет гласи: „Протестът дойде на власт” и трябва да ни внуши, че предишното управление е било съборено от хитреци и властолюбци, които през цялото време са целели едно единствено нещо – да окупират креслата на министрите на злощастния „експертен” премиер. Нещо повече, именно „протестът” е свалил кабинета на въпросния премиер и следователно е довел до разпускането на последното Народно събрание и разпадането на управляващата тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака”.

Тази измама би могла да прозвучи дори ласкателно за силата и (конспиративната) мощ на изпълвалите улиците на София десетки хиляди граждани, ако те действително ги бяха изпълвали до момента на оставката на Орешарски. Уви, всички знаем, че това далеч не е така и че протестът изчерпи силите и търпението си дори преди края на 2013 г. и следователно, не би могъл да е довел до падането на правителството (с цел да му заеме креслата). Истината, която фалшифицира „опорната точка” тук е позорният факт, че опасаното с железни ограждения Народно събрание бе превзето не от „протестърите”, а от онзи, за когото те от самото начало питаха („Кой?”), от онзи, чието злощастно назначение за шеф на ДАНС отключи общественото недоволство. Защото е безспорен факт, че парламентарното мнозинство бе „развалено” от ДПС тутакси след като олигархът (и депутат от тази партия) Делян Пеевски се скара с олигарха (и международно издирван банкер) Цветан Василев, с което разкри по-позорната от подозираното действителност: че мнозинството в това НС се крепеше дори не на користните сметки на три, иначе несъвместими по политическия си профил партийни върхушки, а просто от „конкордата” на две олигархични персони. Този безславен край на парламента трябва да бъде фалшифициран, истерично заглушен от опорната точка: „Протестиращите свалиха Орешарски, за да се настанят в Министерския съвет”.

Единствената истина, на чиято опора се опира въпросната „опорна точка”, е, че немалко от членовете на служебния кабинет на проф. Близнашки (включително той самият) действително бяха сред активно протестиращите през лятото и есента на 2013 г. Но значи, след като тогава са протестирали, а днес – осем месеца след това – са в едно правителство, то те са протестирали за да „дойдат на власт” и са били срещу коалицията БСП, ДПС, „Атака” (Цв. Василев, Д. Пеевски), защото на власт е била тя, а не те. Това, разбира се, е страшно глупаво и за да придобие поне малко по-сериозен вид бива омотано в допълнителни софизми. Така се получава втората „опорна точка”: „Протестът през 2013 г. твърдеше, че е „граждански”, но това се оказа лъжа – той бе политически” (след като доведе до падането на правителството на Орешарски и влизането на някои от участвалите в него в служебния кабинет – тоест във властта).

Лъжата в тази втора „опорна точка” се състои във фалшивото (и никога неизвършвано от самите протестирали през 2013 г. ) противопоставяне на понятията „граждански” и „политически”. „Гражданският” протест, според това противопоставяне не може да си поставя за цел постигането на политически резултати и ако ги постигне, значи не е бил (лъгал е, че е бил) „граждански”. Ето участвали в него фигури „свалиха Орешарски” и „влязоха във властта”. Следователно не са били „граждани”, а „политически дейци”. Но това е глупост! Протестиращите никога и от никого не са крили, че имат политически цели, защото основното им искане – „оставка” – е не друго някакво, а именно политическо искане. Да настояваш за оставка на едно правителство, започнало дейността си с възмутително назначение и за разпускане на НС, конструирало монструозно мнозинство от кресливи ксенофобски националисти, от партията на феодалния малцинствен електорат и от „социалисти”, начело на които стоят крупни бизнесмени – е политическо искане. А когато отправяш такова политическо искане (и още по-точно, когато го отправят политически грамотни граждани) ти безспорно си даваш и сметка, че желаейки „оставката”, желаеш и друго управление, за което имаш визия и даже – на която визия ти си носител. Изобщо „опорната точка” е, че „гражданското” протестиране може да бъде нещо нормално, но „политическите” му цели – са непременно нещо подмолно, лошо, подло и т. н. По същия начин клеймяха и протестиращите студенти. Уж били студенти, а, видите ли, имали „политически” искания. Ами да – имаха тъкмо политически искания. Те също искаха „оставка” и следователно друго управление (разбира се, вследствие на нови избори и, разбира се, доколкото сме парламентарна република – от други, различни от управляващите, партии). И в това няма нито нещо нечестно, нито нещо забранено. Студентите, с това, че са студенти не са изключени от политиката, нито е нередно да имат политическа воля и политически емоции.

Ако трябва да разставим понятията в истинското им взаимоотношение, ще трябва да кажем, че протестът срещу правителството на Орешарски и срещу мнозинството на БСП, ДПС и „Атака” бе „граждански”, защото бе спонтанно действие на граждани, акт на само-организираност на гражданите, но бе граждански протест с политически мотиви и с политически цели, защото искаше друга власт. И, пак казвам, в това няма нищо нередно. Нередното – според следващата „опорна точка” (впрочем противоречаща си с предишната, която с цел да уязви с късна дата „протестърите”, влезли във властта, признава, че протестът изначално е бил „граждански”) – е, че, всъщност зад „гражданите” стояли партиите (ГЕРБ, Реформаторският блок). Също изкуствено противопоставяне на понятията: „гражданите” и „партиите” са (би трябвало да са) нещо съвсем различно и между тях няма (не би трябвало да има) никакво единодействие. Но това е глупост. Партиите поначало се поддържат от „гражданите” и гражданите – с будно политическо съзнание (за да протестират) – обичайно имат партийни пристрастия. Когато протестират (както беше в 2013 г.) срещу възмущаващо ги политическо управление, те могат да се обединят въпреки различията в тези си партийни пристрастия и естествено да приемат съчувствието на тези политически партии (както бе по време на протестите и никоя партия никога не го е крила). Всичко това е толкова саморазбираемо, че само на политическо имбецилство може да разчитат „опорните точки” гласящи: „Нали бяхте граждани, защо станахте политици” и „Нали сте граждани – защо сте от определени партии и защо определени партии ви подкрепят”.

Най-перфидната лъжа обаче се състои в „разобличаването” на онези протестиращи, които намериха място в служебното правителство на проф. Георги Близнашки. Разбира се, че то се извършва на базата на старата просташка презумпция, че всяко политическо действие се мотивира от „жаждата за власт”, че се извършва, за да се махнат едни „те”, та да седнем на тяхно място едни „ние”. В случая онези, които свалиха Орешарски, за да седнат „на мястото му” са „протестърите” (в по-детайлни „разбивки” те се подразделят също и на протестъри-гербаджии и протестъри-костовисти). Нека обясня, перфидното тук е, че заелите определени постове в служебното правителство биват грубо и софистично стилизирани. За говорителите на „опорните точки” те просто не са никакви други освен „протестъри” и именно като „протестъри” и никакви други са влезли в правителството на Г. Близнашки („протестът-на власт”). Единствената фактическа истина в този „разобличителен трик” е, че повечето от споменаваните тук имена действително са на хора, които взеха участие в протестите през лятото и есента на 2013 г. В тях взе участие служебният премиер проф. Г. Близнашки, в тях взе участие настоящият министър на правосъдието Христо Иванов, в тях взе участие настоящият заместник-министър на културата Виктор Стоянов, протестът на студентите подкрепи настоящият съветник на служебния премиер Христо Христев и още много, много други. Само че „опорната точка” се крепи на стилизирането на всички тях под понятието „протестъри” (впрочем измислено и пуснато в обръщение именно от съчинителите на „опорните точки”). А въпросното понятие иска да внуши, че тези хора имат едно единствено качество – това именно, че са „протестирали” (и даже нещо повече – че това те по принцип си и правят, това им е нещо като професията, фиксирана в английския суфикс “-er”, те са „протест-ъри”). И именно като такива, като „протестъри” са станали днес такива каквито са станали. Откъдето именно следва „опорната точка”: „Протестът дойде на власт” (ergo той не е и бил автентичен „протест”, а обикновено „властолюбие”).

Още в разгара на протестите, през август миналата година писах, че в тях участва почти изцяло интелектуалният и артистичен елит на съвременна България (тогава бях нарочен за „високомерник” и атакуван от разни „украшения на българската журналистика”). Е, питам днес, ако това е така (а то е така), не е ли съвсем естествено и логично поне някои от тези хора (може би дори не най-добрите от няколкото стотин) да се окажат в редиците на служебното правителство (забележете – в него, а не в редовно, т. е. в правителство само за два месеца)? Да се окажат в него, защото поначало принадлежат към този елит, а не „защото са протестирали”. Проф. Георги Близнашки протестира през 2013 г., но той не е „протестър”, а професор, юрист, конституционалист и никак не е неестествено да оглави българско правителство. Христо Иванов, когото злонамерените медии изглежда познават единствено като „протестирал” (а също като не-платил си някаква адвокатска такса) е юрист и, за сведение, преди години бе мой магистрант в програма по средновековна философия и култура в Университета (следователно има, най-малкото, широко образование). Виктор Стоянов – въпреки, че действително бе майстор на гротескните скечове на протеста е все пак музикант, композитор. Това му е професията, а не „протестър”. Истината, значи, е тази, че когато един протест обхване широки среди от академичната и артистичната интелигенция, твърде вероятно е, логично е даже, ако той постигне целите си, редица от участвалите в него да се окажат „във властта”. Само че не защото са протестирали (макар че и това не е за пренебрегване), а защото са специалисти и политически грамотни хора, които са протестирали с визия за бъдещо управление.

Вариант на „опорната точка” „протестът-на власт” е вторичното стилизиране на споменатите фигури под политическите им пристрастия или принадлежности. Правителството било пълно не просто с „протестъри”, но също с „костовисти” (следва изреждането им), с „гербаджии” и т. н. И тук ще попитам – има ли нещо странно в това хора (включително заемащи министерски постове в едно служебно правителство) да имат освен това и политически (партийни) пристрастия? От кога това е нещо престъпно в една парламентарна република? Само че професионалната характеристика на всички тях въобще не се изчерпва с (или свежда до) тези им партийни пристрастия. Както не са по „професия” „протестъри”, така не са те по професия „костовисти”, „гербаджии” и т. н. Велизар Шаламанов е специалист по военните дела, бил е заместник-военен министър първо и преди всичко – затова е министър на отбраната, а не защото, може би, е гласувал „за Костов” (в което никой не може да бъде сигурен). Министър Порожанов е специалист по бюджет и финанси – затова е министър, а не защото (твърдят) гласува „за ГЕРБ”. И въобще какво си мислите: че всички тези хора не гласуват, не гласуват за някоя партия; за някоя партия, безспорно различна от тези, които току що слязоха от власт, след като са се съгласили да участват в това служебно правителство? Правят го разбира се, което не означава, че „Костов управлява”, „Борисов управлява”, „Протестът управлява”. Както не е за чудене, че някои от въпросните работели по-рано за „американски” и „западни” фондации. Та не сме ли евро-атлантическа държава? За Путин ли да са работили, в Евразийския съюз ли да са се трудили?

Накрая – има една последна „опорна точка”. Тя гласи, че „протестът не е направил нищо друго, освен да върне ГЕРБ отново на власт” (което ще се случи след 5-ти октомври). Тази „точка” също е безкрайно глупава, защото иска или не иска ни съобщава нещо доста позорно за предишното управление. А именно, че то поначало не се е ползвало с доверие съпоставимо с това към ГЕРБ, че само неговото упорство да не „пада” въпреки протестите е „задържало” идването на ГЕРБ, който – така излиза – през цялото това време е можел да управлява, имал е, както, оказва се, и днес си има най-голяма подкрепа (инак как успехът на протеста „да го върне отново”). Тази „опорна точка” няма да коментирам надълго. Само ще кажа, че убеждението, че ГЕРБ е „най-голямото зло” пред лицето на което всички други безобразия си заслужава да бъдат претърпени, вместо да се протестира срещу тях и да се искат оставки, е „очевидност” дълбоко неочевидна за хиляди хора. Във всеки случай социологическите проучвания недвусмислено го показват. Ето защо да бъдат хората облъчвани с нея е контрапродуктивно. Както е глупашко да се подканят ехидно протестиралите срещу БСП, ДПС и „Атака” да се стягат за нови протести наесен срещу „Борисов”. Не, ние не сме професионални „протестъри”. За когото ГЕРБ е „метафизичното зло” – да протестира оттук нататък.

Да видим кой колко и с какво може.