Специфичната ирония в Музея на социалистическото изкуство

В навечерието на 9 септември, в неделя ранен следобед, в Музея на социалистическото изкуство има четирима посетители. Те не са носталгици, за каквито мястото е изключително подходящо. Двамата чужденци и младежът, дошли дотук, водени сигурно от любознателност, колкото и да искат, няма да научат нищо за тоталитаризма, възгледите за изкуството и отношението към хората на изкуството през тази епоха.

В двора, освен петолъчката, свалена от бившия партиен дом в центъра на София, са подредени скулптури. По 6 - 7 на Ленин и на Георги Димитров. Те са издържани в стилистика, подходяща за "вожда на световния пролетариат" и за "вожда и учителя на българския народ". Портретите на Сталин и на Червенков са редки - вероятно защото, както се полага за издигнатите в култ и после отречени от режима, изображенията им са били разрушени, осквернени или дълбоко скрити.

Младежът спира пред бюстовете на Тодор Живков, Мара Малеева - Живкова, Людмила Живкова. Гледа, гледа и казва: "Какво задружно семейство". Не знае, че липсва Владимир Живков, просто властването на баща му не стигна и за негов паметник.

Както написа през 2011 г. Светлана Куюмджиева /"Музей на какво", в."Култура"/: Докато скулптурите на двора могат да минат за хаотичен сбор от запазени паметници, дошли от различни градове, периоди и стилове, то селекцията във вътрешността на музея предизвиква истинско недоумение.

За моя превелика изненада, в нея откривам произведения основно на най-големите "формалисти", повечето тежко пострадали от ударите на социалистическата власт, други - отказали се за дълго от творческа изява. Но парадоксите не се изчерпват с това. Тези автори са тук със своите компромиси, с големите тематични изключения в творчеството си, с хитруването си в името на оцеляването. Редом до тях са окачени официално възприетите по онова време "добри примери". Какво е това, реабилитация или подигравка, историческа безотговорност или обикновено невежество?
В залата сега е подредена експозицията "Изкуство за народа" от втората половина на 40-те до втората половина на 50-те години на миналия век, или времената на най-желязната идеологическа хватка. На платилия билет от 6 лв. се дава листче хартия с обяснението, че целта на изложбата е да покаже някои класически образци на социалистическия реализъм... 

Още с влизането погледът на посетителя бива грабнат от такъв образец. Насреща е огромно, почти необозримо платно "Конференция на ТКЗС" /1951 - 53 г./. Представители на трудовото селячество в носии изпълват залата, на трибуната - др. Вълко Червенков, зад него - портрети на Сталин и Георги Димитров. Нарисувани от старателно, по-старателно, като живи. Както може да се очаква. Изненадата е в автора - Дечко Узунов и бригада художници. Няма никакви обяснения как и защо модернистът Дечко Узунов е решил да рисува за ТКЗС.

Самият Дечко Узунов през 80-те години разказва за картината пред Бисера Йосифова /"Моите срещи с Дечко Узунов"/. Светлин Русев - дългогодишен председател на Сюза на художниците и член на ръководството на БКП, го подканя: Я кажи как правихте колективната картина "Текезесарска конференция"?

И той отговаря: " ... Абе, такива времена бяха. И аз бях формалист. И аз си направих самокритика. Имаше такива моменти. И Майстора беше критикуван. Можеха да се правят само етюди, а голите женски тела минаваха за формализъм. Като ни викат за критика, аз казвам: виновни сме, та дано да се оправи работата. Тогава с Ненко Балкански сме рисували образа на Сталин за един митинг на сто квадратни метра. Разпрострели сме се на площад "Девети септември" - аз при бръснарницата, а Ненко чак при Народната банка. И разговаряме върху творбата с телефон."

Ненко Балкански в сегашната музейна експозиция е представен с композиция, изобразяваща партизанска акция. Цанко Лавренов - с "Червеният конник". Сюжетът е Св. Георги убива змея, но вместо светеца е нарисуван, като че по-схематично от змея, войник с петолъчка на кепето. Обяснения за тези произведения, за авторите им - никакви.

В предишна изложба в музея беше показан плакат от Александър Жендов. Кой е авторът и каква е съдбата му - нито дума.  

"Жендов е убеден комунист, немски възпитаник, а когато идва в България, не може да се помири с тесногръдието. Отвратен е дълбоко. Умира низвергнат. Няма право на труд. Ангелушев и други художници взимат на свое име писане на заглавки, за да ги изработи той и да му дадат парите за хляб и цигари. Той умира от рак, но това е акт на политическо убийство. Комунистическата партия в онзи си фасон смила по-просветените."

Това обяснение е на Бисера Йосифова - директор на Националния музей на българското изобразително изкуство, отговаряща и за музея на социалистическото изкуство. То е дадено в разговор, който не се превърна в интервю за "Дневник". Причината - тя не хареса как звучи текстът и не намери време да го поправи, вероятно и защото по това време - през април, беше заета да популяризира идеята за филиал на Националната художествена галерия в българската научна база на остров Ливингстън.

В това непубликувано интервю Бисера Йосифова каза, че подобни музеи се правят след обществено обсъждане и дискусии, че това сегашното не е музей, не е "нито риба, нито рак".

Тя самата пита: "Какво значи социалистическо изкуство? Изкуство, правено тогава, или онова, което носи идеологията? Защото има и художници, които рисуват за ателието. Мнозина в края на 40-те години са обявявани за формалисти, декаденти, дори агенти на империализма, те не са били допускани до общи художествени изложби. Тогава в журитата на общите изложби участват партиен секретар, представители на работническата класа и на трудовото селячество... Това е фрапиращо сталинистки период, времето на култа към Вълко Червенков. Олицетворение на това време е случаят на Александър Жендов."

Защо обаче подобни обяснения липсват от този музей, който не е музей?

Защо няма обществена дискусия?

Чия работа е да предизвика дискусия?

Какъв е смисълът от сбирката в сегашния й вид?

Защо посетителят 70 години след преврата на 9 септември 1944 г., 25 години от началото на прехода и три години след откриването на музея не може да узнае, че на конференцията на ТКЗС на вожда Вълко Червенков са поднесли две агънца, а в картината на Дечко Узунов му носят прасета?

Малкото отмъщение на художника? Да, казва Бисера Йосифова, не може да няма, той ми го разказваше с неговата специфична ирония...