Чувството за свобода*

 Понеже стана дума за музика и след малко ще слушаме Васко Кръпката, ще започна с музикален пример.  В “Стената” на Пинк Флойд има едно парче, наречено “Hey уou”, което винаги ме е поразявало със своята сила и простота. В него се казва, в свободен превод: “Хей ти, не им помагай да погребат светлината!/ Не се предавай без борба!” Именно това “Don’t give in without a fight!” е онази духовна, насъщна за човешкото достойнство заповед, която ни помогна да издържим, да не се предадем в дългите и тягостни години на българския комунизъм – въпреки всички угнетения, които претърпяхме.

Изпитвал съм този усет, опиянението от усилието да устоиш, да не се предадеш – въпреки че битката няма как да бъде спечелена – поне в обозримо бъдеще. Това често са строго лични и не особено важни прецеденти, но аз съм убеден, че точно те градят осмислянето на един от най-важните жестове във вътрешния свят на човека – жестът да застанеш скрещу злото, въпреки всичко и въпреки всички, които те убеждават да не го правиш.

И тъй като Даниела Горчева поиска да говоря за самиздат, ще споделя един такъв момент. Спомням си деня, в който с Владимир Левчев разнесохме първите броеве на нашите самиздатски списания “Глас” и “Мост” – едни такива малки, смешни наглед книжки. Тогава дори ксероксите се контролираха от ДС, тъй че снимахме текстовете и ги изкопирахме на двустранна фотохартия – за целта работихме десетина дни в една баня, превърната в любителска фотолаборатория.

Раздадохме първия брой по време на тъй наречената “априлска дискусия”, в която задължително участваха всички членове на Писателския съюз. Опитвахме се да налучкаме тези писатели, които биха предали книжките и на други потенциални читатели – тъй като това е всъщност самиздатът – не нещо, което издаваш сам, а нещо, което само се пре-издава и разпространява от самите читатели.

Раздадохме по трийсетина книжки и после всеки тръгна сам да пуска останалите в пощенските кутии на интелектуалци, художници и артисти, чийто списък беше уточнен предварително. Помня с какво ликуване пуснах последния брой на моя “Мост” – успяхме, казвах си, разпространихме ги, преди да ни усетят. Прибрах се у дома и първият телефон, който звънна, беше на Румяна Узунова от “Свободна Европа” – новината вече бе стигнала до нея – и аз , задъхан от вълнение, продиктувах в ефир въвеждащата статия на “Мост”-а.

Спомням си деня, в който простреляха Симон Версано, защото пишел лозунг против Тодор Живков на стената на подлеза до Орлов мост. Разбрахме, че е откаран във Военна болрница, но никой не даваше сведения за състоянието му. Уговорихме се по телефоните – една голяма група хора да се събере на Попа, а след това вкупом да отидем до болницата и да поискаме свиждане.

Когато приближих, видях, че пространството пред паметника, винаги пълно с млади хора, е абсолютно пусто, а в градината отзад бяха насядали едни типове с напълно еднакви кафяви костюми – и се правеха на отдъхващи граждани. От отсрещната страна на Патриарха, пред сегашното кино “Одеон”, беше монтирана камера, насочена към Попа. Обиколих околните улици, преди да отида на уреченото място – беше пълно с камионетки и униформени милиционери, част от тях с кучета.

Бях отишъл по-рано и когато се върнах към паметника, там бяха само Калин Янакиев и отгавашната му приятелка Вероника Николова. Отидох при тях и направихме дълъг нос към милиционерската камера – и тогава изпитах това особено чувство на облекчение и свобода – на свободата да кажеш: ето ме, тук съм, няма да се предам без битка.

Изпитвах това чувство много пъти – просто времената бяха такива, че ни поставяха в ситуация на избор: да се покориш ли и да потънеш отново в тогавашното примирено живуркане – или да застанеш против тези, които няма как да победиш, но за които самият факт на това заставане е вече поражение. Така беше и когато ни биха пред “Кристал” и откараха с камионетки заради публичната подписка на “Екогласност”; така беше на трети ноември, когато стотици хора застанаха – въпреки всичките опити за сплашване – пред Народното събрание, и за пръв път в проклетите 45 години на комунистическата власт скандараха сакралните думи “свобода” и “демокрация”; така беше и на 14-ти декември, когато хората обсадиха Народното събрание и поискаха да бъде отменен член първи от тогавашната конституцишя, според който властта безапелационно принадлежеше на БКП; така беше и когато застанах на барикадата на Сапарева баня заедно със селяните, хванати ръка за ръка, срещу стотината башибозуци от Службата за борба с безредиците; така беше и когато внесох в министгерството на правосъдието подписката с искане на оставката на главния прокурор Никола Филчев – знаейки, че заставам срещу всесилната тогава корпорация на гангстери и прокурори.

И за мен това е силата, която помага на човешкия дух да издържи, да се възправи срещу носителите на злото – дори и когато няма никакви шансове за победа. Чувството за свобода възвисява, то ни кара да се почувстваме наистина човеци – дори и в най-ужасните услровия, дори и в най-несвободната среда. То плаши тираните, кара ги да се чувстват несигурни – и в крайна сметка руинира тяхната власт.

Има една снимка, която разтърсва, защото показва силата, породена от това чувство. Снимана е на площад Тянънмън – в деня, в който там избиха стотици протестиращи студенти. Снимката е следната: един единствен човек е застанал срещу прииждащата към площада танкова колона. Стои – на метри от първия танк, съвсем беззащитен – но въпреки цялата си уязвимост е успял да спре колоната и това, забележете, става в комунистически Китай, където стойността на отделния човешки живот не значи нищо – и където танкът спокойно би могъл да продължи и да го премаже. Да, това става в комунистически Китай – но нека си спомним, че и в България току-що избрания за Председател на републиката Петър Младенов процеди през зъби на 14-ти декември: “Най-добре е танковете да дойдат!”

Именно това чувство за свобода е силата, която е крепила и крепи човека във всички драматични мигове от комунистическото господство, в което България живя, и от което все пак оцеля – въпреки всички поражения и с цената на свидни жертви, дадени именно от свободните духом люде. Разбира се, това чувство съвсем не е масово явление – способните до го усетят са малцина. Но пък те са солта на земята – всичко става чрез тях и благодарение на тях – и нищо не може да бъде постигнато без тяхното устояване.

Васко Кръпката има една песен “Ден след ден” – в нея храстът съветва дървото да се сниши пред бурята. Във финала се казва: “Някой постоянно оцелява/ додето други срещу бурята стърчат”. И трябва да стърчат – бих казал аз. Не е работа да оцелееш, за да живееш снишен. Свободата е именно в това: да застанеш срещу бурята.

Но трябва да прибавя още нещо: битката за свобода, тази единадесета заповед на свободния човек: “Don’t give in without a fight!”, не е нещо, което се сътстои еднократно. Свободата се защитава ежедневно, отстояването й е постоянно задължение – иначе тя изчезва.

И като говорим за този четвърт век от 10-ти ноември 1989 г., трябва винаги да помним, че освен гледната точка към миналата несвобода, има и друга, към бъдещата такава. Казвам това, защото българският преход се оказа ялов, защото това, в което живеем днес, не може да се нарече нито демокрация, нито свобода, защото де факто през този период българската партокрация осъществи своята програма максимум: да трансформира своята власт от политически на икономически релси – и да обезвери, да корумпира собствения си народ, да култивира безнадеждност и амнезия в съзнанието на хората.

И понеже говоря това в Брюксел, в европейския парламент, няма да скрия, че част от вината за днешното състояние на България като болния човек на Европа, се дължи и на европейската недалновидност спрямо комунизма. Световният комунизъм не беше назован с истинското му име – не беше казано, че той е еквивалент, сиамски близнак на нацизма. Цивилизована Европа на доверие прие, че комунистическите партии  от Източния блок могат да се самореформират, че с тях може да се работи.

Това е наивност – равна на това да приемеш Владимир Путин за добронамерен партньор, което поне мислещите хора в моята страна никога не са си представяли като възможна опция. И сега – чрез Украйна и чрез реставрацията на стената между нормалния свят и ненормалните уродства на неокомунизма, ние изплащаме цената за тази наивност. Можем само да се надяваме тази цена да не е тколкова висока, колкото беше през Втората световна война. И май е време да разберем, че за тези, които вече четвърт век се опитват да погребат светлината, не съществува шанс за промяна, нито пък покаяние.

*Изказване на Едвин Сугарев пред конференцията “Комунизмът и несломения човешкщи дух”, състояла се на 13-ти октомври в Европейския парламент.