Българският успех

През последните дни България е под знака на две суми – 263 милиона долара и 4.2 милиарда лева.

406 000 000 лева от продажбата на българската компания „Телерик“ на чуждестранна IT компания и 4 200 000 000 лева, липсващи от Корпоративна Търговска Банка.

„Телерик“ е на 12 години, горе-долу 12 години са изминали от времето, когато моделът КТБ – Пеевски започна своя възход при правителството на НДСВ, за да приключи печално през 2014 година. Същата, в която едни умни и предприемчиви българи продадоха успешната си компания, за да продължат най-вероятно с разработката и инвестициите в иновативни продукти.

Две български истории за успех. Или по-скоро за двете измерения на успеха в България.

От една страна имаме дългогодишен труд, инвестиции, иновации, нови работни места, създаване на знания и умения, визия и продукти на световно ниво. Станахме свидетели на резултатите от всичко това – разрастването на „Телерик“, създаването на офиси в други държави, на академията и на млади хора с различно мислене.

От другата страна е корпоративно-олигархичния модел, който се е слял с държавата по всички нива с единствената цел да изсмуква всичко, което му се изпречи пред пътя – бюджетни средства, еврофондове, спестявания и работещи бизнеси. Модел, който вместо да създава икономика на знанието, създава безпросветна нищета. Модел, който вместо благоденствие, генерира самовъзпроизвеждаща се бедност посредством подмяна на темите и приоритетите в публичното пространство чрез своя монопол върху информацията, ограбването на образование, здравеопазване и всеки един друг важен сектор и непрекъснатите опити за контрол над тези, които са против.

Парадоксално, вторият модел – на липсата на морал и срам, на безмилостния грабеж, на липсата на честна конкуренция е донесъл на групата „инвеститори“ в него 10 пъти повече пари. Вероятно солидна част са заминали по различни направления – институции, партии, медии, защото няма власт от трите ни по Конституция, която да не е част от играта, но сумата е огромна по всички възможни стандарти.

Колко да е парадоксално обаче? България е подложена на циклично ограбване, затънала в собствените си амнезия и безхаберие, а ние все още плащаме дълговете на Живковия режим и на Виденовото правителство. Химнът на 90те години възпяваше пирамидите и фараоните, а спестяванията на хората и заемите на държавата се превърнаха в „куче влачи рейс“. Лесното е предпочитано, защото успехът идва бързо, наказания няма, а бандидитзмът е героизиран в лицето на добрия бай Тошо, невинния Виденов и добрите мутри и ченгета на прехода. Загубите са покрити, всичко е пито-платено и добре забравено, защото мнозина нямат интерес да се търси възмездие и да се припомня случилото се. А и нали парите ги печата държавата, какво значение има къде потъват?

Все още даже не знаем колко ще платим за грабежа през КТБ – дали по 2000 лева от работещ човек или повече, но е факт, че тези 4 милиарда бяха пари, които трябваше да помогнат за бързи реформи в здравеопазването, пенсионната система, армията, за да сме образовани, конкурентни и да ни помогнат да наваксаме откраднатите ни 45 + 25 години растеж. Години, въпреки които много хора успяваха честно и с труд.

Днес сме на кръстопът и сега големият въпрос е как ще продължим – дали ще има нова схема „КТБ“, дали ще имаме Техпарк, пълен с компании като „Телерик“ или техпаркът ни ще стане техпаркинг за корпулентни лафки. А обществото трябва да реши за себе си кое е българския успех и как ще работи за него.