Свободна или спъната България

„25 години Свободна България” може би не беше най-подходящо заглавие за концерта на 1 ноември. Свободна, но не съвсем. С демокрация, пазарна икономика и с разделение на властите, но синхронизирани с гледната точка и интереса на „Кой”. Инициаторът на фиктивна промяна и контролирана свобода – гъвкав и устойчив, през 1989 пожертва вожда, за да съхрани себе си.

Успява и до днес. Оттогава се лутаме като статисти в неговия сценарий. Лутаме се и днес, когато някои казват, че правителство трябва да има на всяка цена. С продукти, преобладаващо извадени именно от неговия ръкав.

Не знам ще стигнат ли още 25 години, за да оттекат тези продукти към политическото небитие, където им е мястото. Не знам дали през бъдещите 25 години в посъбуденото гражданско сито ще се задържи нещо истинско, което не просто да си залепи европейски етикет. Което да е безкомпромисно към всякаква европейска мимикрия и към по-откровени „кой”-ски платформи, които дърпат ръчната спирачка на България.

Не знам дали през следващите 25 години такова нещо ще се създаде. Знам само, че опитът това да стане, няма да спира. Реформаторите са един такъв опит – несъвършен и противоречив, с различни камъни, които не се вижда как заедно ще мелят брашното. В спора се ражда истината, както казват. Ако е добронамерен, в него е заложен потенциал. Участник в управленска седянка с премиера Орешарски нарича привържениците на ДСБ костококи. Няма лошо. Щом пък толкова масова е омразата към политическия пенсионер Иван Костов и по-младите му последователи, да допуснем, че мнозинството е право. А може би по-добре приляга на разнородното му уж единство повече руското „болшинство”. Но това е второстепенен въпрос и само го маркирам.

Процесът на нормализация в България е с все още вдигната ръчна спирачка. Утвърждаването на истинските противници на „Кой” е въпрос на бъдеще – оцеляването на някои отломки от предстоящо разцепление, създаването и на нови нелабораторни, а граждански проекти.

Твърдя, че в България започва златната треска за търсене, създаване и утвърждаване на автентично представителство, несподелящо евразийските представи и кройки. Ситото е в ръцете на грамотния избирател. Добре е да се разшири това сито чрез образование. Разширяването на хоризонта ще е взрив сред цитаделата на феодалния и предопределен вот. Ако стане, няма да е бързо. 25 години се лъжем, че България е свободна. А учениците продължават да учат история по учебници, утвърдени от „Кой”.

„Кой” не е просто изкласила днес успешна фиданка. Тя се вписва в тоталитарния и авторитарен калъп, който дамгоса България на 9.09.1944. Тя е негов естествен филиз, който продължава да смуче жизнен държавен сок.

Не държа тъкмо реформаторите или ДСБ да се задържат в ситото на гражданските златотърсачи. Дай боже да се появи нещо по-убедително. Държа само то да не формира мнението си в парламента след показване на зелена или червена химикалка. Т.е. – да не бъде регулирано и позицията му да не е „свободата” на овца да блее в кошарата, където е вкарана. Също – да блее при обявена мобилизация и сбор, когато и където пастирът прецени и обяви.

На 1 ноември имаше професионални изпълнения – Владо Радулов и Венци Благоев. Преди това фолклорния състав. После Валди Тотев. После Ваня Костова и сина й. Прекрасно. После Васко Кръпката. Част от държащите бъдещото гражданско сито бяха на площада – изпълнители и зрители.

1 ноември съчета три в едно – Ден на будителите, Задушница и отбелязването на уж свободна от 25 години България.

Ако усилията на днешното гражданско будителство не блокират веднъж завинаги „Кой”, ако не излязат негови алтернативи, остава да отслужим приживе панихида за спъната и гаснеща България.