По-добре нови избори, отколкото правителство с такива патерици

 Вероятно всички сте забелязали една доминираща характеристика при продължаващите вече близо месец преговори за съставяне на правителство: желанието на всички участващи в тях да прехвърлят другиму горещия картоф на властта. Струва ми се, че подобна алергия към винаги бленуваните места край държавната трапеза се случва за пръв път: при всички следизборни ситуации досега напливът от мераклиите да управляват е надделявал над страха от отговорностите на управлението.

Сега не е така – и тази разлика се усеща. В рамките на този месец партиите се държаха толкова благоприлично и толкова различно, че човек просто не можеше да ги познае в новата им битност и изтънчена коалиционна култура. Примерите са наистина впечатляващи. Ето ви някои от тях.

Свръх-диалогичният Бойко Борисов, който се прежали да преговаря с всички – включително с БСП – и дори е готов да отстъпи премиерския пост на Радан Кънев.

Столетницата, която примирено отклони поканата за участие във властта – и прие отреденото й от избирателите място на опозиция.

ДПС, склонна да гарантира цели 600 дни спокойствие на бъдния “евроатлантически кабинет”, без да участва във властта и без – поне публично – да иска нищо срещу това – освен напъждане на националистите.

Причините? Те са очевидни: благодарение на мъдрото управление на Орешарски, крепено от етно-национал-социалистическата тройна коалиция и разигравано от кукловодите в марионетната драма “Кой?”, държавата е докарана до такова дередже, че изтеглянето й от блатото предполага реални реформи и мощно затягане на коланите – което автоматично превръща всяко правителство в рамките на този мандат в правителство-камикадзе.

В същото време обаче партиите не са готови да приемат новите избори като спасителен вариант. Най-малкото защото – при настоящото омерзение към политическото – тези избори могат да възпроизведат още по-раздробен и още по-неработещ парламент. Също: защото подобна масирана дезертьорска акция окончателно би отписала България от списъка на надеждните партньори в ЕС – откъдето за нейното предотвратяване в момента се се хвърлят всички възможни усилия. И още по една причина – защото липсва готовност за ново излизане на изборния ринг: както политическа, така и финансова.

Поради тази причина правенето на правителство веднага и на всяка цена се оказва невъзможна, но и неизбежна задача. И след близо месец усилия единствената работеща формула – правителство на малцинството между ГЕРБ и РБ, разчитащо на тематични коалициии и на договорена предварително подкрепа, най-сетне проработи.

Реформаторите набързо забравиха, че в хода на цялата си предизборна кампания залагаха знак за равенство между ГЕРБ и БСП, и че за тях днешните им партньори бяха  част от модела “Кой”. В крайна сметка амнезията им стигна дотам, че Радан Кънев най-невинно заяви пред медиите, че никога не бил оспорвал правото на Бойко Борисов да бъде следващия премиер на България. Звучи малко несериозно – но нека се доверим на еуфорията и късата памет.

Проблемът обаче бе в това, че не достигаха 14 гласа за постигане на въжделеното мнозинство – което постигане пък бе изрично заявено условие именно от РБ. И дупката бе запълнена с наличното – с Патриотичния фронт и АБВ – след като отпаднаха другите възможности: ДПС като архитект на българското задкулисие и ББЦ като клонинг, създаден именно от коалицията КТБ.

Даването на подкрепа без коалиционен договор обаче е нещо твърде условно и несигурно. Дори да бъде реализирана, тази подкрепа няма как да не бъде резултат от компромиси – като в същото време възможността да бъде проведена решителна реформа в закъсалата отвсякъде България ще бъде сведена до минимум. А когато съответните партньори са оглавявани от офицери и агенти на ДС, както е в случая, капаните пред тъй насъщното реформаторско правителство стават очевидни. То би могло да оцелее с помощта на такива патерици само ако на свой ред се превърне в марионетка, подобна на кабинета Орешарски – ако обслужва интересите на петата колона и следва сценария на “големия шлем”, договорен от Георги Първанов.

Първият от тези капани вече щракна: часове след като новината за постигнатото разбирателство между ГЕРБ и Реформаторския блок обиколи медиите, Патриотичният фронт се врътна и обяви, че не може да подпише програмата на бъдещото правителство, тъй като тя не съдържала това, което били поискали. С което формулата 2+2 се разпадна още преди да е реализирана. Между временно няма и потвърждение, че АБВ ще се съгласи на участие в кабинета – и е твърде вероятно и оттам да очакваме поредния фокус, свързан с вдигане на политическата цена.

Ако подобно извиване на ръце се прави още преди да е гласувано новото правителство, можем само да си представим какво ще се случи в хода на реалното управление. Ще се случи това, което обичайно се случва в подобни ситуации: лимитът на доверие към новия кабинет ще бъде прахосан с усърдната помощ на политическите рекетьори, които се правят, че го подкрепят. Паралелно ще се изчерпи и електоралния потенциал на ГЕРБ – и в един удобен за неговите зложелатели момент партньорите му ще направят остър завой наляво – към поредното правителство на мафията, което ще ограбва България. Справка: Филип Димитров и съдбата на неговия кабинет.

Какво да се прави тогава? Изводът е драматичен – по-добре нови избори, отколкото кретане с патерици като Патриотичния фронт и АБВ. При целия риск те да възпроизведат настоящата ситуация в още по-лош вариант.

И още нещо, което се налага да признаем. Досегашният политически модел е изчерпан, преходът към демокрация катастрофира в задънена улица, наличният политически елит е компрометиран и нефелен. Трябва радикална смяна на цялата система, по която функционира страната ни. Включително гласуване на нова Конституция, която да я промени – като замени матрицата на парламентарната република с президентска такава. Ако не друго, този модел ще скъса с традицията на размитите политически отговорности, която изстрадваме досега.