"25 години свободна България": Защо е важно да помним комунизма

Мащабната инициатива "25 години свободна България", която се провежда под патронажа на президента Росен Плевнелиев, не само отбелязва годишнината от началото на демократичните процеси у нас, но и опитва да образова младите хора, които, оказва се, не знаят достатъчно нито за комунизма, нито за последиците от него. На емблематичната дата 9 ноември част от екипа зад инициативата припомни защо е важно да има такива инициативи и да се помни комунизмът.

Петър Стоянов, президент на България от 1997 до 2002 г.:

Харесвам тази иницитива, най-вече защото тя не е повторение на омръзналите ни до смърт инициативи от близкото минало като "25 години от 9 септември" или "50 години от Великата септемврийска революция". На тази инициатива не й отива нито казионната реторика, нито високия патос, най-малко защото това не съвпада с преценката на немалка част от българите за прехода. Тази инициатива обаче е много смислена и важна, най-напред защото, ако не научи, поне ще събуди любопитството на цяло едно поколение млади хора, които не помнят човеконенавистническия характер на комунизма, лъжата, в която живеехме и цинизма на комунистическите управници.

Хората в България вероятно ще дадат днес различна оценка на прехода и това е обяснимо. Хората от моето поколение и по-възрастните от нас със сигурност са разделени условно на два лагера - едни, които смятат, че отишлият си комунизъм е бил по-добра система за живеене заради прословутите ред, сигурност и липса на безработица. Другите обезателно ще си спомнят липсата на свобода, концлагерите, липсата на свобода на словото и т.н., което прави живота на всички чувствителни хора в българия унизителен.

Проблемът с прехода е, че във вида в който този преход се разви в последните 25 години, той почти

няма видими, ярки и дефинирани защитници,

може би с изключение на Георги Ганев. Това е защото тези, които бяха тясно свързани с комунистическия режим са недоволни от прехода, смятайки че той е направен от лошите седесари, които са докарали България до това дередже. И обратно - хората, които са били възпитани в анти-комунистическо мислене, имат своето основание да са недоволни от прехода, защото смятат, че той се прави, и то със същия ентусиазъм и със същия цинизъм, от хората, които строяха комунизма преди 1989 г.

Но независимо от всичко,

рухването на комунизма в България и приобщаването на страната ни към новия цивилизационен модел е огромен исторически успех за България.

Затова защото и днес в България, в Източна Европа, а вероятно и в света има хора, които предпочитат да имат ред, сигурност, работа и са готови да преглътнат всякакви унижения като липса на лична свобода, на свобода на словото, на свобода да пътува и т.н. Тези, първите, хора са готови в името на реда да пожертват свободната инициатива, да пожертват фантазиите и мечтите си. Смятам обаче, че човечеството върви напред благодарение на онези, които са свободни по дух, предприемчиви, мечтатели, в известен смисъл фантазьори.

Ето защо аз мисля, че днешните оценки за прехода, колкото и противоречиви да са, колкото и да се инспирира една ежедневна пост-комунистическа носталгия (от голяма част от българските медии), аз съм абсолютно убеден, че

след още 25 години, освободени от менгемето на днешното повърхностно и стеснено мислене, бъдещото поколение - нашите деца и внуци - със сигурност ще оценят това, което правим днес.

Румяна Коларова, съветник на президента и доскоро министър на образованието в сулжебния кабинет "Близнашки":

Всички знаете, че 10 ноември е дата, която се възприема нееднозначно. Затова в инициативата ние решихме, че трябва да се ориентираме към поредица от събития и предполагам, че все нови и нови такива ни предстоят. Защото, ако сега отбелязваме 25 години от 10 ноември, след месец и половина ще отбелязваме 25 години от отмяната на чл. 1 от Конституцията, след това ще започне да се говори за 25 години от Кръглата маса, за 25 години от изборите на 10 и 17 юни, за свикването на Великото народно събрание и т.н. Разбира се, че някои ще празнуват 25 години и от гладната стачка на 39-е, а други ще считат, че това е срив на процеса на демократизация. Искам да кажа, че прочита на това, което се е случило, разбира се, че е разнопосочен, но едновременно с това отбелязването на тези годишнини тепърва започва.

През тези 25 години всяка година сме отбелязвали датите, включително и конституцията, включително и първите свободни избори. Вярно, по различен начин. Един от основните въпроси, които си поставихме сега, беше какво по-различно да направим, когато отбелязваме четвърт век. И решихме, че ще се опитаме

да почетем онези, които ги забравихме.

Онези, които всъщност са останали забравени през целите 25 години. Колко от вас могат да кажат имената на жените, които са организирали протестите в Русе? Знаете ли колко много са онези активни членове на Дружеството за правата на човека, на първите антикомунистически структури? Знаете ли колко много от онези дисиденти, чиито животи са били съсипани от комунистическия режим, са имали доблестта да не се откажат? Не сме ги почели въобще.

Затова в поредицата от събития сме опитали да ги направим, включително с ордени за гражданска доблест за 23 човека, които ще връчи президентът.

В началото си зададохме и въпросът какво мислят младите. Освен допитването, което е доста кабинетен подход, също и с дебати в пет университетски град - Русе, Благоевград, Пловдив, Велико Търново и Бургас, като обръщахме внимание на различни аспекти от темата.

Решихме, че е необходимо да се проведат и открити уроци. Всички членове на инициативния комитет се ангажираха с участие в такива открити уроци, които са качени на сайта на инициативата. Каня ви да ги видите, защото е невероятна срещата между поколенията. Невероятна е срещата между хора, чиито съдържателен живот е минал ангажиран с темата за демократизацията или за противопоставянето на комунизма и срещата им с деца, за които това е тема, която те изобщо не познават.

Защо не я познават?

Ще се убедите и от резултатите от изследването и от дебатите, които имахме. Младите хора не знаят нищо, нито за 25-те години от 1989 г., които са минали, нито за комунизма преди това.

Големият въпрос е може ли да си позволим да живеем така, след като съществува едно, дори две поколения, за които тематата демократизация се разказва само в някакъв вид семеен или приятелски контекст. Темата комунизъм е по същия начин - не на основата на факти, а преразказана пристрастно. Това е един въпрос, който се надявам оттук нататък да поставяме.

През 1972 г. в Западна Германия е започнало да се говори на младите хора за природата на фашизма, за наследството на фашизма, за заплахата на тоталитарния режим. Все си мисля, че може би е време и ние да започнем да говорим по-активно за това. Непристрастно. Неполитизирано.

И нещо повече - все си мисля, че трябва да го има в учебниците по история. Ще кажете - има го. Всъщност, това, което аз успях да констатирам, е че макар да има няколко урока във всички алтернативни учебници, които се ползват в 11 кл., обикновено учителите не стигат до тези уроци и не ги преподават. Когато матурите наближат, като че ли учителите се фокусират въргу онзи материал, който е включен. Но те не ги преподават и защото се страхуват, че ще провокират

реакции на нетолерантност към различните интерпретации.

Аз бих казала, че именно с темата за комунизма ние би трябвало да възпитаваме не само онова, което се нарича вярност, приемане на демократичните ценности и също така онова, което се нарича толерантност към различията. До този момент както темата за комунизма, така и темата за 25 години демократични промени, е била използвана единствено и само, за да генерира противопоставяне, използвана е за провокиране на нетолерантност, за провокиране на остри реакции, дори за екзалтиране на определени групи избиратели. Това е една от задачите на нашата инициатива.

Георги Лозанов, председател на СЕМ:

От изследването се вижда, че паметта за комунизма се губи. Нещо повече - вижда се, че този период от 25 години има почти целенасочен опит за заличаване на паметта за комунизма. Практически, целта е всички да се окажем като тези младите, които накрая нищо не знаят. Дори тези от нас, които нещо помним, то така да е минало през филтрите на различни идеологически схеми, че накрая нищо не е останало от него и да бъдем едни исторически бебета без памет за комунизма. 

Виждам, че този проект по заличаване на паметта за комунизма върви със същия добър резултат, както на времето.

Сега забравянето на социализма е мощен проект, осъществяван в последна сметка от същите и от подобни хора.

В рамките на инициативата стана дума, поставих въпроса отново и той има подкрепа -

най-после да се появи музей на комунизма и в България,

защото такива има във всички други бивши социалстически страни. Вижда се, че това не е музей, който трябва да е част от музейното дело и е хубаво да го има, а е принципно важен за формирането на идентичността на хората в България днес. Зад него има освен конкретна историческа работа, и символен жест, който да постави наистина комунизма в музея. Това значи две неща - първо, да го държи в паметта и второ, да покаже, че това е минало и че то няма как да се възпроизведе.

В момента мястото на музея на комунизма като символен жест се заема от събарянето на Мавзолея. Това е символен жест с много малък ефект и потенциал. Не казвам, че не е и че не носи никакво значение, но такава роля трябва да изиграе един музей на комунизма, така че вътре да има интерпретацията и оценката на режима, да има паметта за жертвите. Защото

ние се отнасяме към целия комунизъм, както комунизмът се отнасяше към Белене

Белене е два пъти престъпление - един път, с това че се е случило и втори път - че са изтрити всички следи за това, че се е случило. И сега много мъчително през някакви остатъчни спомени на лагеристи нещо се възстановява. Навремето Цветан Тодоров изпита гняв, че тази памет се губи и написа книга за лагерниците и техните спомени. А ние тук се занимаваме с това да работим не за паметта, а за забравата.