Преди да започнат да секат глави...

Подмяната на Слави Бинев с Полина Карастоянова начело на комисията по култура и медии е тежък компромат срещу т.нар. "квотен принцип" при конструирането на работните органи на Народното събрание. Констатацията става дори по-тежка, ако си дадем сметка, че прилагането на тази "технология" източва смисъла от усилията на избирателите да посочат едно или друго парламентарно мнозинство, което да приведе в действие определена политическа платформа.

Предварително

договорената взаимна удовлетвореност убива смисъла

от съществуването на парламентарните комисии. Вместо да обединяват експертен потенциал, те удовлетворяват реваншистки амбиции или претенции за "консумация" на власт по подразбиране.

Като илюстрация на първия вариант например Цветан Цветанов стана член на комисията за контрол над службите за сигурност и специалните разузнавателни средства. Липсата на силни гневни гласове срещу избора на бившия министър на вътрешните работи за тази позиция вероятно има много обяснения. Макар и твърде ирационално, едно от тях е, че той все още лекува политическите си рани от онази карикатура, на която след обвиненията в поголовно подслушване се появи с току-що отрязано ухо, превързан като Ван Гог.

Вместо "дясна ръка" сега Цветанов е подсъдим, член на комисия, в която ще бъде по-скоро следен, отколкото следящ, но по-важното – Цветанов вече е политик, който носи белезите на общественото порицание. В комбинация с очевидното усилие на ГЕРБ да налага новия си образ на партия, преживяла "тотална промяна", болката в ухото дълго ще го държи буден. Вероятно така смятат и "красивите и умните", и "ранобудните"... Всички те все пак пропуснаха Цветанов, но не понесоха Слави Бинев (Делян Пеевски като член на икономическата комисия няма да разказвам като пример). 

Политическата безцеремонност на архонтисания все още не е наказана по начина, по който това се случи с бившия министър на вътрешните работи. Затова появата на Бинев начело на комисия по култура и медии предизвика гняв точно у онази част от българите, която приема политиката само като сблъсък на ценности, който трябва да бъде управляван от гражданската им активност.

Сега подмяната на Слави Бинев с Полина Карастоянова не е нищо друго освен рецидив на вече позната агресивна надменност. Тя винаги води до катастрофа, която вероятно провидя и Александър Морфов, когато изпусна черното си пророчество: "Няма алтернатива: или всеобща емиграция, или революция в най-кървав вид, защото тези хора не заслужават милост."

Усилията в полза на културата са важни за идентичността на всяка нация. А отстояването на свободата на медиите и високите стандарти на журналистиката са гаранция за стабилността на демокрацията. Не обратното! По тази причина

триумфалното извеждане на Бинев и Карастоянова до манежа

на парламентарната комисията по култура и медии трябва да бъде приемано само като ново разюздване на политическата корист. Мълчанието на ГЕРБ, АБВ и дори Реформаторския блок при вида на тази демонстрация не е нищо друго освен преговор на факта, че в българския си вариант "коалиция" означава не договор, сключен след публично обяснен компромис, а безскрупулен отказ от принципи.

В по-радикален разговор на същата тема пасивността на управляващите при спектакъла, който Патриотичният фронт им разигра, би могла да бъде преведена и като край на диалога с избирателите им.

Обясненията, че допускането на Слави Бинев, а сега и на Полина Карастоянова до председателско място в парламентарна комисия по култура и медии е малък, при това законен компромис в името на "стабилно управление", не вършат работа. За каква стабилност става дума, ако недоубитата култура и тежко повредената медийна среда се подхвърлят като утешителен пай на

политически партньор с тревожно поведение?

Ако артистите (в най-широкия смисъл на понятието) бъдат отново натикани в мълчаливото им, прибеднено гето, а свободата на словото продължи да бъде омаломощавана с отровни двойници и ПР под прикритие, то тогава в комисиите по бюджет и финанси, по енергетика, по външна политика, за контрол над службите за сигурност... може да се случва всичко, дори невъзможното. При това в комфорта на пълната тишина.

Затова изборът на Бинев, а после на Карастоянова е абсолютно идентичен с назначаването на онзи, комуто се плаща, за да спи, докато тировете кръстосват контрабандно границата "на вдигната бариера". Няма разлика!

След продължилата твърде дълго

партизанска война за контрола над комисията по култура и медии

вече е съвършено ясно, че в сегашния си състав тя не разполага нито с потенциал, нито с ресурс, нито дори с воля да излъчи полезен председател. Пак по тази причина ще бъде неспособна да генерира и доверие. А още по-лошото е, че то очевидно не и е нужно!

Затова идеята комисията да бъде закрита като излишна звучи логично. В по-мекия вариант на този изход от ситуацията тя би трябвало да бъде поне рестартирана чрез разпускане и повторно структуриране. В случай на нов провал това ще означава, че с ресурс и потенциал да произвежда смисъл не разполага и самият български парламент – банална, но полезна и отрезвяваща констатация. Тя ще е ясен знак и предупреждение, че вече сме заживели в мрачното пророчество на Йосиф Бродски: "За равнодушието си към културата обществото се разплаща най-напред с гражданските си свободи. Стесняването на културния кръгозор е майка на стесняването на политическия кръгозор."

За следващите две изречения от този цитат, слава Богу, още е рано. Но и никога не е късно: "Нищо не проправя така пътя на тиранията, както културната самокастрация. Когато после започнат да секат глави, то изглежда даже логично", гласят те.