Изпитват границите на нашата ценностна система

Публикуваме реакцията на проф. Александър Кьосев от личния му профил във "Фейсбук" с негово позволение. 

Това, което се случи в Париж, това, което се случва от години чрез терористичните атаки в Оклахома, Ню Йорк, Лондон, Мадрид, Бургас и т.н., не е просто серия от добре планирани убийства, предварително изчислили своя глобален ефект. То е атака срещу сърцевината на т.нар. европоцентрична цивилизация – идеята за толерантност/свобода.

Далеч съм от мисълта, че тази "цивилизация" няма фундаментални дефекти и гигантски исторически вини. Но в случая говорим за

нейния атакуван идеал - за диалога с "другите" форми на живот

(други култури, религии, идеологии, нрави и обичаи, "раси", сексуални ориентации и пр.), който ги оставя да бъдат такава, каквато са, т.е. свободни – и с това разширява обема на понятието "човек". Тези идеи – свободата и толерантността (като и всички подобни политически идеи за разлика от религиозните вярвания и екзистенциалните учения, които винаги имат претенциите за тотално обхващане на живота) имат свои граници. Безграничната толерантност, както и безграничната свобода, са contradictio in adjecto. Понятие "човек" с безкраен обем не значи нищо.

След преминаването на границите, свободата и толерантността са невалидни и смешни. Как да бъдеш толерантен, към онези, които не просто са нетолерантни, а мразят от самата си душа твоята толерантност? Наричат я "толерастия", осмиват възпитаните в свободата, смачкват достойнството и унизително убиват човеците, които правят усилието да ги практикуват? Които унищожават мирното им оръжие - свободата на словото? Това е немислимо, чудовищно. Не можеш да водиш диалог с този, който в същия момент стреля по теб.

На края на толерантността, стои войната

Но ако се откажем от толерантността и от свободата, значи се отказваме от себе си. Ставаме други, молещи се на други, нетолерантни богове. Подобни на стрелящите в нас, започваме да делим света на "нас, човеците" и на "тях, враговете". В състояние сме да намразим не само "другите", но и онези от нас, които са все още толерантни. Може би утре ще стреляме и по тях?

Има ли смисъл да се борим за каквото и да е, да защитаваме каквото и да е, да стреляме в отговор, ако вече не сме самите "ние", свободните и толерантните, разширяващите се човеци?

Ето в този трагичен парадокс сме вкарани, в него живеем днес. Други изпитват границите не просто на нашето търпение, а на нашата ценностна система. Изпитанието е огромно.