Във филма „Изход: богове и царе” на Ридли Скот има покъртителен епизод: Моисей вече е станал предводител на еврейския народ, вече го е извел от Египет, но войската на Рамзес е по петите му, Моисей се е надявал, че ще изведе хората си на един плитък провлак в Червено море, по който самият той преди време е минал, но сега се е объркал, сега той и неговият народ излизат на самия бряг на Червено море, зад тях е войската на египтяните, пред тях е морето, всеки час, всяка минута е от огромно значение, те са попаднали в капан, нямат път назад или път встрани, тогава Моисей казва: напред!

Напред през морето. През вълните. През стихията. Напред към сигурната, видимата смърт. Защото смъртта зад тях от египетската войска е още по-сигурна.

Моисей е знаел, че морето ще се разтвори, Моисей е разговарял с Бог и с ангелите непрестанно, те са го упътвали, така да се каже, като някакъв духовен навигатор – джи пи ес. И дори да предположим, че е така – каква е онази сигурност, която го кара да поведе хиляди хора през морето, през вълните, през стихията. Защото носи Бог в себе си. Носи Неговия глас в себе си. Станал е глух за ропота на народа около себе си и е чувал единствено Божия глас.

Този глас е накарал Ной да започне да стои ковчега си много преди потопа. Да бъде възприеман като смахнат, задето строи кораб сред гората, но да не престава да го строи.

Този глас е накарал Авраам да посегне на единственото си дете.

Този глас е накарал Иоан Предтеча да отиде в пустинята и да вика: „…посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му” (Иоан 1:26-27).

…Когото вие не познавате… Но самият Йоан също не Го е познавал! Два пъти повтаря, че не Го е познавал. Не Го е познавал до момента, в който вижда Иисус да върви към него.

Тази категорична убеденост от гласа в теб, която те кара да вършиш неща, изглеждащи налудни в очите на другите.

И когато се довериш на този глас, тогава морето се разтваря пред теб. Не пред тоягата на Моисей се е разтворило морето, а пред сърцето на Моисей.

Това, което се случва на река Иордан е още по-величествено от случилото се при Червено море – разтварят се не водите, разтваря се самото небе. При кръщението на Иисус за първи път Бог се явява в Троичен образ. „Над Когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е Който кръщава с Дух Светий. И аз видях и свидетелствувах, че Този е Син Божий” (Иоан 1:33-34).

Това свидетелство на Кръстителя ме порази на скоро отминалия празник Богоявление. Това свидетелство не е само с думи. Поразителното е в делата на Предтечата. Пълното съзнаване, че е Предтеча. Пълното доверие и смирение, с което приема да слуша Божия глас. Да проповядва за Някой, Когото не познава. Пълното отдаване на онова, за което е изпратен от Бога. Както в много други парадокси на вярата, истинското му величие се открива не просто в неговото смирение, а в неговото смаляване. Когато първосвещениците отново и отново изпращат пратеници при Иоан да го питат дали не е той Месия, Иоан отхвърля тяхното внушение и заявява категорично, че Иисус е Христос и казва: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). Пълното доверяване, крайното послушание на Божия глас е причината за това смаляване. Това съзнателно смаляване го прави велик, величествен и несравним. Величието му е толкова голямо, колкото е смаляването му. Толкова е голямо, че Самият Христос свидетелства за него, че „между родените от жени не се е явил по-голям от Иоана Кръстителя” (Мат. 11:11).

Как е възможно в смаляването да има величие? Кое прави този очевиден парадокс възможен? Кое свидетелства за неговата истинност? Разгадаването на парадокса на смаляването откриваме в смаляването на Самия Син Божий, Който „понизи Себе Си, като прие образ на раб” (Фил. 2:7). Самоумалението на Сина Божий се изразява с  богословското понятие кеносис. Ще го поясня, като цитирам дякон Андрей Кураев: „Кеносис – това е Мощ, превъзхождаща Сама Себе Си. Както един учител трябва да умали себе си, говорейки на децата – с техните думи и образи, така и Бог, за да просветли хората, трябва да умали себе си. За да извиси хората, трябва да слезе при тях. За да не бъде това извисяване в резултат на страх, от неразбираемо чудо, Бог идва “в образа на раб”. Той може да увлече хората чрез множество чудеса. Но тогава хората няма да бъдат в състояние да пренесат на Създателя най-великия дар. Този който Той очаква от нас: дара на любовта, роден в свободно сърце”.

Единствената сила, която може да породи и задвижи самоумалението, е любовта. Самоумаление откриваме във всички прояви на любовта, но най-величествената му проява е Боговъплъщението: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Когато св. Иоан Златоуст разсъждава над това удивително толкоз, не може да сдържи възторга си и възкликва, като се обръща към автора на четвъртото Евангелие, св. Иоан Богослов: „Кажи ни, блажени Иоане: Толкоз колко е? Кажи ни мярата, кажи ни размера, преподай ни прекомерното!”

Мярата на прекомерното може да бъде открита единствено през любовта. Любовта не само може да осъществи мярата на прекомерното, но единствено любовта може и да я обясни. Ключът за разбиране на толкоз е следващата дума – обикна.

Любовта ни смалява и по този начин ни прави по-големи. Когато ние се смаляваме чрез любовта, ставаме подобни на Бога. Свети Иоан Кръстител ни показва величието на смаляването. Затова другото име на празника Богоявление е Просвещение.

За да не си помислим, че смаляването се отнася само към религиозния живот, ще дам пример от друг филм – „Валенса: човекът на надеждата” на Анджей Вайда. Когато създава профсъюза „Солидарност”, Лех Валенса започва да се самосмалява, неговото аз отстъпва на все по-заден план и именно това го очертава и откроява все по-ярко като водач.

За да бъдеш водач на едно общество най-важното е да поставяш тези, на които служиш, над себе си, а не себе си над тях. Поставиш ли себе си над тях, това общество е обречено и съдбата му е за окайване.